Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Не казвам да ги изхвърлите, а просто да ги преместите. Ще сервирам обяда след петнайсет минути.

Обядът всъщност се появи след половин час. Ливия настоя всички да седнат, преди да донесе храната.

— Хората чакат пастата, а не пастата — хората — каза тя твърдо. Също така се погрижи на масата да бъдат сложени кана с вода, стъкленица със зехтин, чинийка със сол и ваза с цъфнали клонки. Джеймс за пореден път се изуми от способността й да организира хората, които изпълняваха безропотно всичко, което им кажеше. Когато дойде време за храната, всеки британски офицер в залата бе седнал край масата и чакаше, за да види какво ще донесе Ливия.

Вратата се разтвори и тя влезе. Носеше огромна чиния с димящо фетучине със сос от домати, зехтин, нарязан лук, целина и чесън. Блюдото беше украсено с току-що откъснати листенца босилек. Толкова по въпроса с препоръките му относно състава на храната, помисли си Джеймс. Но може би Ливия все пак е била ограничена от продуктите, с които е разполагала.

След като напълни чиниите, тя настърга върху храната в тях малко твърдо сирене и добави пипер.

— Сигурна ли сте, че тази храна не е купувана от черния пазар? — попита Джеймс, гледайки предпазливо към сиренето.

— Разбира се, че не е. Размених продуктите срещу вашите консерви — каза Ливия. Това беше чистата истина, но тя пропусна да спомене, че размяната беше извършена със собственика на „При Тереса“.

Джеймс забучи вилицата си в пастата и я завъртя в отчаян опит да накара извиващата се хлъзгава маса да се задържи някак върху зъбците. После я положи в устата си.

Беше невероятно. Никога не бе вкусвал нещо подобно — не само през дългите години на военната си служба, но дори и преди това, по времето, когато беше ял сивкава и безвкусна храна в училищния стол, а дори и още по-отдавна, докато се бе изхранвал със сухото препечено месо на майка си, гарнирано с разкашкани картофи и преварени зеленчуци. Като се замислеше, всъщност никога не беше опитвал пресен пипер или сирене, което да покрива храната му като твърд бял сняг… Мълчанието на останалите мъже край масата, съсредоточени върху съдържанието на чиниите си, му подсказа, че и те изживяваха подобно кулинарно откровение с библейски мащаби.

Беше трудно да задържиш фетучинето на вилицата си, да не говорим, че голяма част от пастата падаше от устата му обратно в чинията. След известен брой експерименти Джеймс установи, че е по-лесно да я засмуква, отколкото да отхапва, и започна да се храни далеч по-пълноценно. Погледна към Хорис, който мляскаше шумно, докато дългите бели панделки на фетучинето висяха от устата му. Напомни му онази приказка за момичето, което бе започнало да бълва змии при всяка своя дума. Единствено Джефрис се справяше с пастата, демонстрирайки поне наченки на опит по въпроса. Въпреки това никой от мъжете нямаше дори бегло намерение да спре с яденето, преди да опразни чинията си до дъно.

Хорис пръв се справи със задачата и дръпна назад стола си.

— Няма как да не призная, беше доста по-различно от буламачите на добрия стар Малони.

— Направо ще се пръсна — призна Уолтърс.

— И аз — съгласи се Хорис. — Е, да се връщаме към работата.

Той понечи да стане, но в този момент вратата се отвори и Ливия влезе, крепейки чиния, която бе дори по-голяма от тази с пастата.

— Секондото 31 — обяви тя, докато поставяше ястието върху масата. — За съжаление нямате достатъчно чинии, така че ще се наложи да използвате старите.

— Какво е това? — попита Хорис.

— Мелаицана а ла пармиджана. Типична неаполитанска гозба.

Последва кратко мълчание. Хорис се обади:

— Е, не искам да я обидя. Ще опитам само.

Докато той си сипваше в чинията, стаята се изпълни с аромата на поръсени със сирене патладжани, изпечени с домати, чесън и билки.

— По-полека с опитването — каза Хорис, гледайки настървението, с което Уолтърс изгребваше съдържанието на чинията си. — Остави малко и за нас.

Ливия постави на масата и две кани с червено вино.

— Nun c’è tavola senza vinu — каза тя с лек укор в гласа. — Една маса не е маса, ако върху нея няма вино.

Джеймс отвори уста, за да протестира, но реши, че е по-добре да не го прави.

Той опита патладжаните със сирене. Миг по-късно вкусът буквално избухна в устата му. Осъзна, че пастата е била просто увертюра за изостряне на апетита. Това ястие беше нещо съвсем различно, наситеността на нюансите във вкуса събуждаше по езика му осезания, за които дори не бе предполагал, че съществуват. Сиренето имаше най-съвършения възможен вкус за едно сирене, патладжаните притежаваха невероятно богат, земен, някак опушен аромат, а подправките завършваха цялата картина по толкова прекрасен начин, че този кулинарен шедьовър имаше нужда от още само едно нещо, което да го допълни и да му придаде цялост — глътка вино… Джеймс отпи, след което пое в уста нова хапка.