Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Беше меко и се топеше в устата му, а вкусът бе почти неописуем — млечно-сметанов и леко тръпчив.

Вратата се отвори и Хорис влезе в стаята.

— Знаех си аз, че съм усетил миризма на нещо апетитно! — Той погледна към масата. — Какво е това?

— Закуска — обясни Джеймс.

— Отлично — Хорис си придърпа стол.

На вратата се почука и в стаята се подаде главата на Джъмбо Джефрис. Очите му бяха кръвясали, а под тях се забелязваха тъмни сенки, но мрачното му изражение бързо се проясни, когато забеляза масата.

— Това портокали ли са?

— Поне така смятам.

— Портокалите — отбеляза Джъмбо с тон на познавач — укрепват организма и го зареждат с нови сили. — Той си взе друг стол. Само за броени минути още четирима или петима офицери се присъединиха към тях.

Ливия постави на масата чиния със сладки. Джеймс никога не бе виждал нещо толкова нелепо. Бяха по-претрупани с украса дори от шапката на някоя особено модерна млада дама. Всяка бе обкичена със захаросани лимончета, яйчен крем и марципанови цветчета. Той вдигна с подозрение една и внимателно отхапа.

Трябваше да признае, че вкусът беше далеч по-добър от вида й. До него Хорис вече бе пристъпил към втората си сладка, а останалите бързо наваксваха. Скоро на масата останаха единствено трохи.

— Ще се постарая утре да има повече — обеща Ливия.

— Ако получите работата — припомни й Джеймс.

— Най-странното е — каза той на Ливия в единайсет и половина, — че вие май ще се окажете единственият кандидат за работата. Или поне единственият, който благоволи да се появи.

Тя сви рамене.

— Очевидно е, че хората просто нямат желание да работят за вас.

— Предполагам, че ще трябва да разлепим още обяви. Искам да кажа, че не мога просто да дам работата на първия човек, който почука на вратата ми, нали така?

— Колко готвачи ви трябват?

— Само един.

— Е, в такъв случай от колко кандидати за работата имате нужда?

— Ами… от един, предполагам.

— Ето ме. Какъв ви е проблемът?

— А как мога да съм сигурен, че можете да готвите добре?

— Ако навън не се вихреше война — отбеляза мрачно Ливия, — щях да се обидя доста от тази забележка и просто да си тръгна. Но времената наистина са тежки, така че какво ще кажете да ви приготвя обяд и ако храната ви хареса, да ми дадете работата?

Обядът за британския персонал обикновено представляваше просто бързо похапване зад бюрото, но още преди Ливия да започне да обикаля замъка в търсене на чисти чаршафи, които да използва като покривки, Джеймс знаеше, че тя изобщо няма да се примири с това положение. Цяла сутрин от кухнята се носеха разнообразни и особено апетитни аромати, но Ливия категорично бе забранила да влизат при нея и нямаше как да разберат какви са тайнствените гозби, които ги излъчват.

Преди обяд Джеймс внезапно се сети за нещо и побърза да почука на кухненската врата. Когато Ливия му отвори, той бързо каза:

— Трябва да ви кажа нещо, госпожо Пертини. Надявам се, че не е прекалено късно за това: никой от нас не яде чесън.

Тя го изгледа, все едно беше казал най-голямата глупост на света.

— Това е съвсем естествено. Никой не яде чесън. Това не е някакъв зеленчук.

— Имам предвид, че никой от нас не яде чесън изобщо. Просто не ни слагайте чесън в храната. Не искаме да имаме лош дъх, нали разбирате.

Тя повдигна вежди.

— Има ли нещо друго, което не харесвате? Може би магданоз или риган?

— Предполагам, че няма проблем с подправките. В умерени количества, разбира се. Стига да няма нищо пикантно. Като онзи червен пипер, който ядете тук…

— Пеперончино?

— Същият. Не го харесваме.

Тя отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но после я затвори.

— Това ли е всичко? — попита.

— Е, докато сме на темата, предпочитаме картофи пред пастата — за разлика от вас, италианците, не си падаме чак толкова по макароните. Иначе не сме особено капризни. Достатъчно месо, стига да е добре приготвено, домати, по възможност сурови, хляб или нещо соево… Ако успеете да ни намерите малко масло, това ще ви превърне в героиня за нас. И… ъъъ… по-полека със зехтина.

Ливия кимна. После затвори вратата, без да каже нищо.

Малко преди дванайсет тя влезе в голямата стая, която използваха като главен офис.

— Не можем да ядем в кухнята — каза Ливия. — Не е достатъчно широко. — Тя огледа голямата маса, на която вечеряха. — Това ще свърши работа. Само ще ви помоля да махнете тези документи.

— Опасявам се, че не можем — обясни Джеймс. — Това ни е работата.