Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Не съвсем — призна Анджело. — Семейството й е имало някакви неприятности със Съюзниците и се наложи да я убеждавам известно време. — Това беше сериозно смекчаване на фактите. Всъщност се бе наложило да впрегне всичките си немалки умения в изкуството на дипломацията, за да убеди Ливия да работи за британския офицер, и успя единствено защото тя осъзна факта, че няма особени шансове да си намери друга работа. — Но съм сигурен, че планът ни ще проработи — завърши с повече оптимизъм в гласа, отколкото всъщност изпитваше.

— Ще видим — каза Елена. — Ако не стане, винаги можем да се върнем към варианта със съблазняването.

— Арестуван? — повтори Джеймс объркано. — За какво точно някой ще арестува Малони, за Бога?

— За кражба на съюзническа собственост — обясни Карло. — Вашите провизии. Оказва се, че е прибирал всичките добри продукти и ги е продавал на Виа Форчела, а за вас е оставял само това, което не може да пласира.

— Божичко. Въпреки че не съм чак толкова изненадан. В този човек винаги е имало нещо неприятно. Предполагам, че сега ще трябва да си намерим нов готвач, а?

— Вече си позволих волността да започна да търся.

— Предполагам, че няма да ни е особено трудно, нали? Неапол трябва да е пълен с хора, които отчаяно си търсят някаква работа.

— Именно. Разпространих информацията, че интервютата ще започнат утре сутринта в десет.

— Grazie tante, Карло. Много съм ти благодарен.

На следващата сутрин Джеймс се събуди рано. Подуши въздуха. През прозореца на спалнята му проникваше някакъв нехарактерен аромат. Подуши отново. Да, наистина беше това: ухаеше на току-що изпечен хляб. Стомахът му изкурка, докато си навличаше униформата.

Когато слезе в кухнята, видя някаква жена, която надничаше в един шкаф. За миг сърцето му трепна, защото реши, че това е Ливия Пертини, което, естествено, беше абсурдно. После жената се обърна и той осъзна, че това наистина е тя.

— Какво, за Бога, правите тук? — попита я изумено.

— Аз съм новата ви готвачка — отвърна тя.

— О — той прокара пръсти през косата си, полагайки усилия, за да не се ухили от ухо до ухо по най-идиотския възможен начин. — Опасявам се, че сте подранили. Интервютата започват чак в десет.

— Не искате ли първо да ви направя нещо за закуска и да ме интервюирате след това?

— Ъъъ — Джеймс бегло осъзнаваше, че в цялата тази история има нещо леко нередно, но не можеше да определи какво точно. Пък и наистина се радваше да я види. — Предполагам, че не би било проблем.

— Какво е това? — попита Ливия, вдигайки консерва „Месо и зеленчуци“.

— Това ли? Ами нещо като… — той се разрови из главата си за правилната италианска дума — … стуфато, предполагам. Яхния.

— Добро ли е?

— Изумително гнусно.

Тя върна консервата в шкафа.

— Тогава защо имате толкова много?

— Дълга история.

— Както и да е. Успях да разменя няколко консерви с една жена за хляб и козе мляко, а аз донесох сладки, сирене моцарела и няколко портокала. Как ви звучи?

— Доста примамливо — призна той.

— Къде ви е покривката?

— Обикновено не използваме покривка на закуска. Като се замисля, не използваме и маса.

— В такъв случай няма нищо чудно, че имате проблеми със стомаха.

— Всъщност нямам такива.

— Разбира се, че имате — каза тя с толкова категоричен тон, че беше излишно да се спори с нея. — Предполагам, ще можете да ми намерите чист чаршаф отнякъде?

— Мисля, че…

— Моля ви, донесете ми един.

Когато се върна с чаршафа, откри, че тя бе откъснала няколко цъфнали лимонови клонки от дървото в двора и ги беше поставила в изровена незнайно откъде ваза. Посочи му един от столовете:

— Prego.

— Вие няма ли да ядете?

— Може би по-късно. Хайде, сядайте.

Той седна. Трябваше да признае, че масата изглежда просто великолепно. Хлябът лежеше върху дървена дъска за рязане, а млякото бе налято в керамична кана, поставена точно до вазата с клонките. Ливия сложи пред него нещо, завито във влажен вестник, и го разгърна.

— Какво е това? — попита той.

— Сирене моцарела, разбира се. Прилича малко на буратата, която ядохте у нас, но е доста по-различно.

— Меко е — отбеляза той, набучвайки на вилицата си парчето, което тя му подаде.

— Никога ли не сте яли моцарела! — попита тя невярващо.

— В Англия имаме само три вида сирене. „Чедър“, „Стилтън“ и „Уенслидейл“.

— Будалкате ме, нали? — изсумтя тя.

— Изобщо не би ми хрумнало нещо подобно. — Той постави парченце от млечнобялото сирене в устата си. — Охо, ама това е доста вкусно.