Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Секондото беше последвано от простичък десерт, който представляваше нарязани круши, запечени с мед и розмарин. Плодовете изглеждаха като твърда бяла маса, която напомняше за нещо, от което Микеланджело би могъл да извае една от своите скулптури, но щом ги опита, Джеймс установи, че се топят в устата му като сладолед. Усещането бе като от водопад непознати вкусове, в който постепенно успя да различи отделните съставки. Първа се появи сладостта на меда, попил уханието на цветята край Везувий, с които пчелите се бяха хранили. После дойде ред на опияняващия слънчев аромат на билките и чак след това острият вкус на крушите.

Накрая, когато десертът беше изяден, двете кани с вино също се оказаха пресушени.

След обяда Джеймс отиде в кухнята, където завари Ливия затънала до лактите в мивка, пълна с мръсни чинии.

— Нека да ви помогна — предложи той.

Житейският опит на Ливия й нашепваше, че има само една причина добре изглеждащ млад мъж да предлага помощ в кухнята и въпросната нямаше нищо общо с желанието му да бъде полезен.

— Ще се оправя, благодаря — каза тя с тон, който целеше да потуши в зародиш всякакви желания за флирт.

— Е, нека поне да ги подсуша вместо вас — каза той и се пресегна за кърпа. — Обядът беше просто невероятен — добави пламенно.

Ливия, която бе свикнала да получава далеч по-възторжени комплименти относно готварските си умения, пропусна този покрай ушите си, възприемайки го почти като обида. Тя самата отлично знаеше, че ястията, които сервира, бяха отлични, така че възприе сдържания коментар на британския офицер като прост тактически ход в предстоящите преговори относно работното място и зачака, за да разбере какво ще последва.

— Току-що разговарях с останалите — каза Джеймс. — Всички ние много ще се радваме, ако станете наша готвачка.

Ливия сви рамене, очаквайки да научи каква ще бъде уловката.

— Все още ли искате работата? — попита той. Свърза липсата на ентусиазъм у нея с факта, че все още не бяха разговаряли относно заплатата и квартирата й, затова бързо добави. — Естествено, първо ще трябва да уточним нещата относно спането. Сигурен съм, че бихте желали да поговорим и за пари.

Аха, помисли си Ливия. Работата беше ясна. Този искаше тя да му бъде не просто готвачка, но и курва, също като Алберто. Стрелна го с поглед.

— За каква точно сума си мислите? — попита Джеймс.

— Каквото и да се каните да ми предложите, знайте, че ме обиждате.

— Е, така си е — съгласи се той. — Все пак ще бъде от полза, ако ми кажете колко бихте искали.

— Никога не бих го направила за пари.

— Разбирам — съгласи се той, напълно объркан. Това момиче вероятно се мислеше за някакъв вид творец. Беше чувал, че готвачите са доста докачливи относно кулинарното си изкуство.

— Ясна ли съм?

— Абсолютно. Аз ще… ъъъ… какво ще кажете да вземате същите пари като Малони? Не че неговото готвене може изобщо да се сравни с вашето, разбира се — добави бързо. — Можете да получите и стария му апартамент на горния етаж, ако това ви устройва.

— Малони? — попита тя неразбиращо. Чак сега започна да осъзнава, че по всяка вероятност британецът изобщо не говореше за това, за което тя си мислеше, че говори, и бързо добави. — Устройва ме.

Джеймс се върна зад бюрото си и започна да чете дълъг и несвързан доклад относно някакъв новопоявил се проблем, опитвайки се отчаяно да извлече поне наченки на смисъл от написаното, когато усети, че клепачите му натежават.

— Нямате ли си сиеста?

Той вдигна очи и видя изправилата се край вратата Ливия.

— Не правим сиести — обясни. — Във Великобритания нямаме подобен обичай.

— В такъв случай как точно давате шанс на храната от обяда да се смели?

Джеймс сви рамене. Започваше да осъзнава, че смилането на храната е едно от нещата, в които Ливия беше истински експерт.

— Ние просто… оставяме я да си се смели, както намери за добре.

— Това е нелепо — заяви твърдо Ливия. — Никога няма да спечелите войната, ако я карате така.

После се завъртя на пети и излезе.

Джеймс реши, че би било невъзпитано да изтъкне факта, че сиестите не бяха помогнали на италианската армия да постигне особени успехи. Освен това наистина му се спеше. Може би, помисли си той, една бърза дрямка не беше чак толкова лоша идея. Когато си в Рим, и така нататък…

Щом се просна върху леглото, една нова мисъл се опита да си пробие път през съзнанието му, а именно че Съюзниците всъщност не бяха в Рим и това понастоящем бе най-големият проблем, свързан с тази война. Преди да формулира по-ясно тези си размишления обаче, той заспа.