Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Докато се придвижваха край възвишенията на Везувий, Джеймс установи нещо крайно нетипично за него в последно време. Забавляваше се искрено. Беше жив, возеше се върху немски танк, пейзажът беше прекрасен, усещаше соления морски въздух върху лицето си, а ноздрите му бяха изпълнени с аромата от цветовете на растящите край пътя зелени дъбове. Не биваше да забравя и за момичето, приседнало в кабината, с развяващи се черни коси — в нея определено имаше нещо, което допринасяше за доброто му настроение. Най-малкото, беше хубаво най-сетне да срещне италианско момиче, което не се опитва да го вкара в леглото си.

— Ситуацията е следната — обясни Джеймс на майор Хийткоут по телефона — тази жена и нейните партизански другари са взели участие в операция на местната съпротива. Немецът е бил задържан, но по-късно успял да избяга. Партизаните взели танка му, но когато установили, че в резервоара няма гориво, стигнали до идеята, че могат да го заредят с грапа. Били са забелязани точно когато са потегляли, за да го предадат на Съюзниците.

Нищо от това реално не беше лъжа, просто не отговаряше много точно на истината. Той си каза, че това просто бе начин да не губи времето на зает човек като командващия си офицер с незначителни подробности.

— Тези партизани… как точно се наричат? — попита го майорът.

— Ъъъ… Доколкото разбрах, това е бандата на Пертини, сър.

— Не са някакви комуняги, нали?

Джеймс си спомни за преговорите относно цената на грапата.

— Определено не са, сър. От това, което видях, мога без никакво съмнение да ги определя като демократични капиталисти.

— Чудесно. Кажи им, че сме им благодарни за положените усилия и прочее, след което ги остави да си вървят.

Когато Джеймс най-сетне успя да намери човек, способен да управлява немски танк, вече бе прекалено късно. Ливия беше заобиколена от цяла тълпа активно флиртуващи с нея италианци, а самата тя се прозяваше демонстративно, така че нямаше особен избор, освен да приеме предложението му да се вози при него.

С превързаната ръка на Джеймс и натежал от сложената отзад раница на Ливия мотор, придвижването им бе доста нестабилно и лъкатушещо, когато напуснаха подразделението.

— Съжалявам за това — извика Джеймс през рамо, когато моторът се разтресе при преминаването през поредната дупка на пътя.

Ливия не каза нищо. След още няколко опита да я заговори, които срещнаха същата реакция, той се предаде и се концентрира върху шофирането. След известно време усети, че жената е отпуснала глава върху гърба му. Тази близост му беше доста приятна и за момент Джеймс се зачуди дали това не издава някаква проява на интерес към него. После осъзна, че тя просто е заспала, сгушена в него леко и нежно като котенце.

Неапол беше тих, осветен от надвисналата над него пълна луна, и докато се опитваше да маневрира по осеяните с дупки улици, Джеймс установи, че всъщност се е привързал към това място. То беше непредсказуемо, подлудяващо и въпреки това винаги способно да му предложи някоя приятна изненада, като например да го дари с красиво спящо момиче, седнало отзад на мотора му и притиснало тяло в неговото насред нощната тъма, насред ужаса на войната.

Всъщност Неапол не беше съвсем тих през тази нощ. Зад спуснатите черни завеси на затворения ресторант „При Тереса“ се провеждаше среща от доста бунтовно естество.

Беше я свикал Анджело, а освен него тук присъстваха красивата и едноока Елена Марлона, както и още няколко жени, които Джеймс бе срещал: Алджиса Фиоре, Виолета Картенца, възвърналата по чудо девствеността си Силвана Сетимо, Серена Тиволони… Стаята беше изпълнена с цвета на неаполитанската женственост и този цвят беше доста разгневен.

— Как да работим, когато публичните домове са затворени? — попита Алджиса Фиоре. — Това е смехотворно. Принудени сме да водим клиенти вкъщи или да се промъкваме тайно по улиците, притеснени кой може да ни види.

— За нас е още по-лошо — отсече някакъв мъж на средна възраст, собственик на една от най-старите пицарии в Неапол. — Вие поне носите оръдията на труда си с вас. А аз не мога да направя нищо без моята фурна.

— Що се отнася до мен — обади се Елена, оглеждайки високомерно присъстващите с единственото си здраво око, — затварянето на публичните домове не промени почти нищо. Аз бях най-добрата курва в Неапол преди войната, ще бъда най-добрата и след нея. Но тази забрана на браковете е истински проблем. Пазарът се задръсти с прекалено много аматьорки.