Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Мариса и Ливия започнаха да му обясняват за злощастната съдба на вдовицата Есмералда и за това как беше направено заклинание като отмъщение за смъртта й. Беше му малко трудно да следи историята, не на последно място и поради факта че момичетата имаха навика да говорят една през друга. Той поглади брадичката си. Ситуацията беше далеч по-сложна, отколкото си бе представял в началото, защото танкът беше взет директно от немците и технически погледнато, не беше откраднат, а по-скоро пленен.

— Нека да помисля по въпроса. Междувременно обаче ще трябва да конфискувам танка, а вие — той кимна към Ливия — да дойдете с мен.

— Къде?

— Във военното подразделение в Неапол.

— Може и да имате лек проблем с това.

— Така ли? И защо?

— Защото зареждаме танка с грапата на татко. А докато с вас си бъбрим тук, отвън вашите хора ни изпиват горивото.

Джеймс изтича навън, за да спре карабинерите, които наистина пресушаваха доста активно бутилките със смрадливия безцветен алкохол, използван от момичетата вместо бензин. В движение осъзна, че къщата, която на пръв поглед му се бе сторила не по различна от останалите в селото, всъщност, освен място за живеене беше още бар и ресторант.

— Освен това се опасявам, че ще трябва да затворим това място — каза той на двете сестри. — Всички заведения са забранени за посещение до второ нареждане.

— По чия идиотска заповед? — попита Ливия.

— Всъщност по моя.

— И как точно ще стане това, при положение че ние живеем тук?

— Е, в такъв случай ще трябва да затворим кухнята и трапезарията.

— Ама това си е нашата кухня. И нашата трапезария.

Джеймс се почеса по главата. Правилата, които му се бяха стрували пределно ясни в Неапол, тук го изправяха пред неочаквани усложнения.

— В такъв случай ще трябва да изгоните клиентите си — предложи той.

— Нямаме никакви клиенти. Като се изключат вашите карабинери, разбира се.

Очертаваше се един от онези безкрайни спорове, от които италианците винаги успяваха да излязат победители.

— Тогава това място ще остане отворено — каза той, — докато не се появят клиенти, като в този случай вече ще трябва да го затворим. Така става ли?

Момичетата неохотно се съгласиха, че това е приемливо, стига някой да им плати за грапата. Последваха кратки преговори по въпроса, които незнайно как доведоха до съгласието на Джеймс да им даде някаква баснословна сума, след което Ливия отиде, за да си приготви малко багаж.

Когато се качи на горния етаж, Ливия придърпа баща си и Мариса в стаята.

— Не се тревожете за мен. Всичко ще бъде наред — увери ги тя. — Но след като така или иначе ще ме отведат в Неапол, планирам да остана там.

— Защо? — попита слисан Нино.

— Докато съм тук, Алберто никога няма да ни остави на мира. Когато замина, нещата може би ще се оправят. За вас двамата ще има достатъчно храна, ако съседите ви помагат.

— Но как ще оцелееш в града?

— Ще отида при семейството на Енцо и ще се хвана на работа във фабриката. Майка му няма да ме остави на улицата. — Борейки се с напиращите в очите й сълзи, тя добави: — Това наистина е за добро. И на мен не ми допада, че трябва бягам заради Алберто, но какъв избор имаме всъщност? И вие, и аз знаем, че никой тук не би дръзнал да му се противопостави.

Мариса я прегърна.

— Добре. Върви, щом трябва. И се връщай възможно най-бързо.

— Не ми харесва идеята да пътуваш с тези войници — каза мрачно Нино.

— Ще внимавам. Пък и ако този офицер искаше да ми навреди по някакъв начин, вече щеше да го е сторил, възползвайки се от надвисналата над нас заплаха от затвор заради танка.

— Съгласна съм с Ливия — кимна Мариса. — Този офицер изобщо не прилича на онзи изрод, който ни взе храната.

— Войникът си е войник — промърмори Нино. — Тръгвай с него, щом се налага, но не го окуражавай по никакъв начин.

— Разбира се, че няма. Единственият ми проблем ще бъде да се насиля някак да бъда учтива с него.

Карабинерите почти се сбиха за честта кой от тях да помогне на Ливия да се качи в единия от джиповете, но бързо се разбра, че никой от тях няма дори бегла идея как се управлява танк. Тя се опита да научи един, но той непрекъснато набутваше машината в крайпътната канавка, неспособен да кара направо. Джеймс предположи, че е прекалено превъзбуден от това да споделя тясната кабина с даващата му указания красавица. Когато конвоят най-сетне потегли, той беше воден от Ливия в танка, упътвана от приседналия върху люка Джеймс, докато останалите превозни средства ги следваха.