Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Докато се движеше с конвоя — Джеймс бе предпочел да вземе мотоциклета, вместо да се пъхне в някой джип с щастливо размахващите оръжията си италианци — той забеляза очукана табела, която ги информира, че преминават покрай руините на Помпей. Отбеляза си наум, че някой ден трябва да се върне тук, за да ги разгледа.

Когато започнаха да се изкачват нагоре в планината, видяха, че релефът е прорязан от езици изстинала лава, някои от които блестяха, сякаш бяха направени от разтопено черно стъкло. Въпреки тези зловещи белези на разрушителната сила на природата, склоновете бяха обсипани с десетки селца и градове — триумф, както предполагаше Джеймс, на оптимизма, надвил мрачните перспективи за бъдещето. Нима Помпей не беше достатъчно ясно напомняне за това, че е крайно неблагоразумно да се строи в близост до тази зловеща планина?

Прекараха цялата сутрин в път, като спираха от време на време, за да питат местните за посоката. В Сан Себастиано му показаха как лавата от изригването през 1923 година се бе разделила на два потока, заобикаляйки града. Според мъжа, който му показа чудото, то се дължеше на дървена статуя на свети Себастиано, която нажежената до бяло лава се бе оказала неспособна да изгори. Същата статуя, леко пообгорена, в момента се намираше насред църквата, издигната едва на стотина метра от края на блестящата изстинала лава, и не беше закрепена за пода, в случай че местните се изправеха пред спешната нужда да използват отново светеца за в бъдеще. Джеймс попита дали някой е забелязал танкове наблизо и мъжът сви рамене:

— Крият се в самия вулкан. Всички го знаят. Един ден ще излязат оттам и ще завладеят отново Неапол.

Това прозвуча на Джеймс по-скоро като осъвременяване на някакъв древен мит, отколкото като нещо, което местните бяха забелязали в действителност.

От другата страна на планината информацията на очевидците започна да звучи малко по-достоверно. Един овчар беше видял някакъв танк да се движи бързо по близкия черен път два дни по-рано. Още няколко души твърдяха, че са го забелязали в полето над Боскотрекасе. Повечето хора се обединяваха около твърдението, че военните машини са „някъде около Фишино“, така че в края на следобеда това малко селце изглеждаше най-логичната дестинация, откъдето да продължат разследването си.

Все още се движеха в колона, така че зрителното поле на Джеймс бе блокирано в по-голямата си част от джипа пред него. Той разбра, че нещо не е наред, едва когато въпросният джип зави рязко встрани и отби край пътя. Тогава видя танка. Наистина беше немски, свастиката върху корпуса се виждаше съвсем ясно. След дългото преследване почувства едва ли не облекчение да види, че огромният стоманен звяр е истински, че не е вървял по следите на някакво нереално същество от местния фолклор. Машината се намираше в полето, на около петдесетина метра, и се придвижваше бавно към тях с боботещ двигател. Карабинерите вече бяха започнали да излизат от джипа, стиснали автоматите си.

— Помнете какъв е планът! — извика Джеймс. — Ще се оттеглим и ще се обадим за въздушно подкрепление.

Никой не му обърна дори минимално внимание — хората му се бяха затичали към танка, стреляйки във всички посоки. От корпуса се разхвърчаха искри, щом куршумите се заудряха в стоманата. Джеймс усети остра болка в лявото си рамо и изпсува вдъхновено:

— Мамка му!

Един от рикоширалите куршуми го беше одраскал. Той докосна предпазливо раната. За щастие май не беше нищо сериозно. Извика още по-силно:

— Не! Връщайте се веднага.

Този път карабинерите се подчиниха с готовност на заповедта му, най-сетне осъзнали, че оръжията им са напълно безполезни срещу тежко бронираната машина, и хукнаха презглава към относителната сигурност, която можеше да им осигури джипът. Джеймс изведнъж осъзна с ужас, че вече е единственият човек, останал на пътя на танка.

Бойната машина се разтресе, когато премина през едно малко хълмче и се качи на пътя. Оръдието се завъртя леко и се насочи право към младия офицер, но може би някой механизъм просто беше поддал, докато танкът преодоляваше неравния терен. Забелязал, че всички карабинери гледат към него, Джеймс извади пистолета си.

— Стой! — извика той. После се досети, че дори и някой да го чуеше през шума от двигателя, тази дума надали щеше да говори много на хората в танка, затова добави — Halte! — след което вдигна ръка във въздуха с дланта напред, за да подчертае казаното.

Танкът не спря. Машината лъкатушеше на зигзаг — явно някаква специфична маневра за избягване на противотанкови ракети. Така или иначе, ако останеше на мястото си, Джеймс скоро щеше да бъде прегазен.