Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Кръвта истинска ли е?

— Със сигурност не е, иначе щеше да се съсири. Предполагам, че не е чак толкова трудно да се приготви някаква субстанция, която да прилича на кръв.

— О, да, тук са много добри в тези неща — увери го Джеймс, спомняйки си за свещениците и техните реликви. — Пък и явно има пазар за подобни стоки. Чудя се дали започва да ври, когато чуе как някой чете Библията, като онази на свети Йоан?

— Е, откъдето и да е взела това, сигурен съм, че не й е излязло евтино.

Със затварянето на „При Тереса“ и останалите ресторанти, за Джеймс вече нямаше спасение от храната на Малони, или казано по друг начин, от консервите „Месо и зеленчуци“.

— Абе, Малони, сигурен ли си, че наистина си готвач? — попита го веднъж Хорис.

Той беше новото попълнение към екипа им, защото майор Хийткоут беше решил, че Джеймс си е заслужил правото да получи малко помощ.

— Разбира се. Роден съм с нож в ръката — отвърна Малони мрачно.

Което, както си отбеляза наум Джеймс, не беше точно правилният отговор.

Затварянето на ресторантите се оказа особено сериозен проблем и за Джъмбо Джефрис. Лишен от достъпа си до морски дарове, сега той трябваше да разчита единствено на амулети за презареждане на либидото си и всеки път, когато Джеймс го видеше, на врата му висеше някоя нова религиозна дрънкулка, окачена там от нетърпеливата Елена. Той обясни доста завоалирано на Джеймс, че не е особено ентусиазиран от някои интимни неща, които се очаквали от него напоследък.

— Направо виждаш креватните изпълнения в съвсем нова светлина, казвам ти. Местните момичета правят разни неща, за които дори не сме и мечтали в Англия — довери му той. — Само че, мамицата му, после очакват да върнеш жеста.

Джеймс се надяваше, че изражението му е достатъчно съчувствено.

— Най-големият проблем — въздъхна Джъмбо — е, че в момента Елена разполага с адски много свободно време. Затворили са училището, в което е преподавала, или нещо от сорта. По-рано, когато работеше, това я изморяваше поне малко. А сега направо пращи от енергия.

— Ако ти е писнало, можеш просто да я зарежеш — предложи Джеймс.

Джъмбо погали мустаците си с отнесен поглед.

— По-лесно е да го кажеш, отколкото да го направиш, приятелю. По-лесно е да го кажеш, отколкото да го направиш…

Разбраха се, че в редките случаи, когато Малони успееше да се добере до осолено телешко, Джъмбо ще получава допълнителна порция, защото в Неапол се смяташе, че тази храна действа като афродизиак. В тези вечери Джъмбо седеше сам, ядеше настървено и съсредоточено, след което бързо напускаше помещението, за да бъде при любовницата си в момента, когато осоленото месо му подейства с пълна сила.

Една вечер той дръпна Джеймс настрана, преди да излезе:

— Гулд, как да кажа: „Наистина смятам, че това вече е малко прекалено“?

— Ами нещо като: „Penso che dovremo fermarmi adesso“.

— Аха. А: „Нямам нищо против да гледам, но предпочитам да не се присъединявам“?

— Non mi displace guar dare ma prefer isco non partecipare.

— Благодаря ти. — Той кимна, изправи рамене и изчезна в нощта. Джеймс си помисли, че Джъмбо изглеждаше толкова уплашен, сякаш му предстоеше наистина смъртоносна тайна мисия на вражеска територия.

Въпреки спорадичните проблеми Джеймс вече спокойно можеше да си каже, че е поставил поверения му район поне под някакво подобие на контрол. Купищата документи, които беше наследил от предшественика си, вече бяха забележително редуцирани, а консервата, в която някога се помещаваха парите за подкупи, в момента съдържаше единствено няколко добре подострени молива. Имаше дори книга, в която се записваха предстоящите му срещи, въпреки че Карло и Енрико я игнорираха със завидно постоянство. Беше успял да се сдобие и с метален шкаф за документи, с който тайничко се гордееше адски много. Въпреки ограничените средства и трудните условия, в които трябваше да работи, Джеймс беше постигнал нещо.

Независимо от всички тези хубави неща обаче, в края на всеки ден той усещаше все по-натрапчиво, че това, над което бе работил толкова усилено, в крайна сметка не си струваше усилията. Подобно на учител, който се е опитвал да въдвори ред в клас на непослушни ученици и най-сетне е успял да привлече вниманието им само за да установи, че няма какво да каже, Джеймс се чувстваше изгубен. Удърът по черния пазар не бе направил живота на обикновените италианци по-лош, но и не беше го подобрил по никакъв начин. Забраната на няколко брака не бе довела до по-добро представяне на войниците на фронта. Чувстваше се изнервен, почти отегчен. Всичко това беше истинска лудост: понякога работеше по четиринайсет часа на ден, само за да се пребори по някакъв начин с отегчението. Въпреки това, когато минеше покрай цъфнало лимоново дръвче или доловеше аромата на някоя непозната екзотична билка, долетял през отворения му прозорец, или пък лъчите на неаполското слънце докоснеха кожата му, докато работеше, той усещаше някакво странно пробождане, някакво усещане, което би могъл да определи като глад. Всъщност може би наистина си беше глад: зле приготвената консервирана храна, която Малони им поднасяше всекидневно, беше толкова ужасна, че на моменти Джеймс изобщо не можеше да се насили да яде. Не че някога му бе хрумвало да се оплаче от това. Сравнен с жертвите, които други правеха по същото време, неговият живот изглеждаше смехотворно лек. Човек не биваше да мисли за това, което може би изпуска, не и когато някъде там навън се водеше война.