Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— И ти се върза? — попита майор Хийткоут невярващо.

Джеймс нямаше какво да каже.

— Споменатият вече офицер е, или по-скоро беше, тясно свързан с операцията по пристигането на корабите ни, за която, както и сам би могъл да се досетиш, предпочитахме немците да знаят възможно най-малко. Сега той ще трябва да бъде изпратен на малко по-продължителен меден месец, при това без булката си, докато някой се оправи с цялата тази каша.

— Много съжалявам, сър.

— Капитан Гулд, единственото нещо, което ме спира незабавно да те изпратя на фронтовата линия, е осъзнаването на факта, че там имат нужда от добри войници, а не от мекушави некадърници. — Той въздъхна. — Бог ми е свидетел, иска ми се Джаксън никога да не си беше тръгвал. Както и да е. Ето какви са заповедите ми. Ще поставиш под контрол цивилното население на този град и ще използваш всички възможни средства, за да оправиш бъркотията, която лично си натворил. Ще налагаш наредбите и изискванията на Съюзническото военно правителство без никакви изключения и без лични пристрастия. Ясен ли съм?

— Да, сър.

— В такъв случай се махай. И кажи на втори лейтенант Винченцо да влезе.

След като майор Хийткоут му наби подобаващо обръчите, у Джеймс не останаха никакви съмнения какво точно се иска от него и започна да следва заповедите си с крайна педантичност. Всеки ден на Виа Форчела бяха изпращани войници, които да конфискуват контрабандните стоки. Чудесата от всякакъв тип биваха безмилостно прекратявани, обикновено по крайно ефикасния начин, предложен от Ерик в Дуомото, свързан с насочването на пистолет към най-близкия свещеник. По-упоритите прояви на божествени послания изискваха някой и друг арест от време на време и беше удивително колко бързо съответната статуя, която бе започнала да говори, намига или да се поти, се усмиряваше, щом земните й пазители попаднеха зад решетките. Междувременно затварянето на голяма част от баровете, публичните домове, ресторантите и прочее нелегално работещи заведения лиши търговците на черния пазар от основната им клиентела и сложи край на карнавалната обстановка, царяща доскоро в окупирания Неапол.

Самият Джеймс водеше войниците, които трябваше да затворят „При Тереза“. Младият офицер беше пронизан от чувство за вина, когато видя укора в очите на собственика, Анджело, но се насили да бъде максимално делови:

— Ето — каза му той, подавайки прокламацията, напечатана на английски и италиански. — Ще трябва да поставите това на вратата си.

Анджело почти не я погледна:

— Това е един наистина тъжен ден.

— Това е необходимото зло.

— Мога ли да ви попитам колко дълго ще останем затворени?

— Предполагам до края на окупацията.

— В такъв случай искам да ви поздравя, капитан Гулд. През всичките тези години на война „При Тереса“ не е затварял врати нито веднъж. Вие постигнахте това, което фашистите, германците и съюзническите бомбардировачи не успяха. Накарахте ме да лиша хората в Неапол от качествена храна.

— Съжалявам, ако това ще ви постави в затруднено положение — каза Джеймс хладно.

— Изобщо не става въпрос за печалба — произнесе тихо Анджело. — Тук говорим за нашата гордост.

Войници с байонети бяха скрити във всеки камион с доставки със заповед да режат ръцете на всеки, който се опитва да отмъкне нещо от съюзниците. Само за три дни болницата се напълни със скуници, изгубили пръстите си, а после хлапетата осъзнаха, че краденето от камиони вече не е добра идея. Междувременно наказанието за проституция и търговията с крадени стоки беше променено на десет години затвор. Из града бяха разлепени плакати, предупреждаващи за широкото разпространение на венерическите болести в региона, а Джеймс лично започна да води лекции, в които говореше за симптомите и последствията от сифилиса пред аудитория от превъзбудени войници, завърнали се току-що от фронтовата линия. Той бързо установи, че изтъкването на сухите факти за това колко много сифилитични проститутки има в Неапол водеше основно до весели коментари и одобрителни възгласи, но демонстрацията на няколко ужасяващи снимки, осигурени му от медицинския персонал и показващи хора в напреднал стадий на болестта, караше дори и най-закоравелите от битките войници да замълчат.

В известна степен всичко това постигна желания резултат. Видимите следи от упадък и корупция в Неапол изчезнаха почти напълно. Улиците, доскоро изпълнени с излезли от баровете едва крепящи се на краката си войници, които оглеждаха със задоволство местните жени, сега бяха пусти и някак странно мрачни и потискащи. Майор Хийткоут стигна дотам, че дори извика Джеймс и Ерик в кабинета си, за да ги поздрави: