Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Хората забързаха към свещеника с табличката.

Когато Ерик и Джеймс успяха някак да се преборят с тълпата, откриха, че въпросната табличка е покрита с малки бели предмети.

— Ако не бъркам — каза Ерик, след като вдигна един от тях и го разгледа внимателно, — това са човешки кости.

— Реликви, синьор, реликви от древни мъченици — потвърди свещеникът. — Безплатни са за всеки, който дари петдесет лири волни пожертвования след литургията.

— Има ли катакомби тук? — попита Джеймс другаря си.

— Цели километри. Всичките са натъпкани до тавана с кости.

Двамата отново погледнаха към табличката.

— Е, предполагам, че дори и свещениците трябва да ядат — каза Джеймс.

— Майната им — изръмжа Ерик и хвана здраво двамата свещеници, след което ги повлече към вестиария. — Виж дали можеш да откриеш тая кръв — провикна се той през рамо.

Кръвта на светеца се намираше в богато инкрустирана сребърна мощехранилница, която от своя страна беше здраво сграбчена от друг свещеник.

— Кажи им, че ако този театър продължи, ще трябва да се оправят с доста мащабен бунт — предложи Ерик.

Джеймс преведе, но свещениците просто свиха рамене.

— Това е дело на светеца — каза твърдо един от тях. — Той се опитва да ни предупреди.

— Писна ми от тези глупости. — Ерик извади пистолета от кобура си и го насочи срещу свещеника, който държеше мощехранилницата. Другите се прекръстиха в синхрон. — Кажи му, че ако тази втечнена кръв не засъхне отново до две минути, ще си имат чисто нов християнски светец, който да разпродават на малки части.

— Сигурен ли си, че това е добра идея? — попита Джеймс.

Ерик размаха заплашително пистолета си.

— Кажи му още, че днес не съм пил кафе и съм особено кисел.

— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че идеята ти е наистина лоша — каза нервно Джеймс.

— Нали не искаш да ми кажеш, че според теб тази кръв се е втечнила от само себе си?

— Най-вероятно не, но все пак дойдохме тук, за да предотвратим бунт — припомни му Джеймс. — А все си мисля, че застрелването на свещеник насред катедрала по време на чудотворно събитие пред хиляди свидетели, немалка част от които са доста превъзбудени, може и да не е най-ефективният начин да изпълним задачата си. Особено предвид факта, че сме само двама.

— Мислиш, че трябва да прибера пистолета?

— Да, точно това си мисля.

— Продължавам да твърдя, че тази кръв бързичко ще засъхне, ако този свещеник остави проклетото чудо на мира. Втечнила се е, защото непрекъснато я друса.

— Най-вероятно — съгласи се Джеймс, — но ако италианците са решили да вярват в това, то си е тяхна работа.

— И как точно предлагаш да се справим със ситуацията?

— Е, струва ми се, че свещениците вече са свършили тази работа. Подлудили са тълпата, факт, но също така са предложили и разрешение на проблема под формата на онези реликви. Докато не им свършат реликвите, а от това, което научих, явно си имат неизчерпаеми количества, всички ще бъдат щастливи.

Ерик неохотно свали оръжието си.

— Хиляди извинения — каза Джеймс на свещениците. — Приятелят ми не е закусвал.

Свещениците погледнаха Ерик съчувствено. Един от тях пристъпи напред и пусна парченце кост в джоба на Джеймс.

— Ще те предпази от надигащия се огън — прошепна той. — Също както ти ни предпази от гладния американец.

Те си стиснаха ръцете, а Ерик беше благословен от свещеника с мощехранилницата.

Джеймс се бе насочил към вратата, но се спря и се обърна:

— Между другото, мисля, че познавам едно момиче, което ще се жени тук днес. Синьорина Емилия ди Каталита-Госта.

Свещениците го изгледаха неразбиращо.

— Коя? — попита единия.

— Емилия ди Каталита-Госта. Жени се днес за офицер от генералния щаб, тук, Дуомото.

Свещеникът поклати глава.

— Не и днес. Не е възможно в този ден от Великите пости.

— Но доколкото разбрах, това е някаква традиция? Булките от добрите семейства да се женят днес.

— Точно обратното — увери го свещеникът. — Днес, както и през цялата седмица, в катедралата не се извършват бракосъчетания. Ако някой ви е казал друго, най-вероятно се е объркал.

Докато се връщаха към джипа, Джеймс произнесе бавно:

— Мисля, че отново бях фотуто.

— В какъв смисъл?

— Не знам точно, но мисля, че трябва да посетя синьорина Ди Каталита-Госта и да разбера.

— Мамицата му! — възкликна Ерик.

— Какво става?

— Май ще трябва да си търсим нов транспорт — посочи Ерик.

Джипът вече беше с трийсетина сантиметра по-нисък, след като и четирите му гуми бяха свалени. Но това беше най-малкият проблем. Фаровете, чистачките — всъщност цялото предно стъкло — вратите, капакът на двигателя, че и самият двигател, както и седалките бяха изчезнали. Пред тях стоеше просто скелет, тленните останки на една кола.