Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Състрадание? — Лицето на майора беше почервеняло от гняв. — Капитане, в момента на шейсет мили оттук пет хиляди войници клечат в пълни с ледена вода окопи под непрестанния обстрел на германците и дори не могат да се изправят, за да се изпикаят, защото някой снайперист ще им пръсне главата. Защо не попитате тях какво мислят за състраданието?

— Наясно съм, че сраженията в момента са изключително тежки, сър. — Майорът изсумтя, но Джеймс продължи. — Въпреки това дълг на Военното правителство е да защитава справедливостта. А този мъж е бил задържан неправомерно.

— От своите приятелчета, италианците.

— Но в резултат на нашата операция…

— За която научавам от вас, че е била пълен провал — сряза го майорът.

Джеймс не каза нищо.

Хийткоут въздъхна:

— Освен това не разполагате с нищо, за да повдигнете обвинения срещу аптекаря Сагарела, нали така? — Той местеше очи от единия към другия.

— Не, сър — промърмори Ерик.

— Да разбирам ли, че в такъв случай той вече е освободен от затвора?

— Да, сър — каза Джеймс, проскърцвайки със зъби.

— Значи поне проблемът с този нелегален арест е бил разрешен?

— Да, сър.

— Арест, заради който Съюзническото военно правителство стана за смях, ако случайно не сте разбрали! — Майорът посочи към вратата. — Махай се оттук, Гулд. Ти също, Винченцо. Не искам да виждам нито един от вас двамата най-малко шест месеца.

— Да, сър. — Джеймс се поколеба. — А по въпроса за стареца, рязал кабели, сър?…

Хийткоут го изгледа кръвнишки.

— Ще проведа няколко телефонни разговора, въпреки че Бог ми е свидетел, имам по-важни неща за правене.

Същата вечер, когато се появи точно в седем часа както обикновено, Малони излъчваше нехарактерна за него превъзбуденост и удари гонга с тържествен, церемониален жест. Всичко се изясни, когато започна да слага масата: наместо обичайните чинии, в които ядяха своите „Месо и зеленчуци“, британските офицери получиха купички за супа.

— За какво е това, Малони? — попита Керник.

— За зупа — отвърна гордо той. — Зупа с мезо.

Излезе от стаята и се върна малко по късно с някакъв стар, напукан супник, толкова огромен, че едва го носеше. Джеймс прецени, че е горе-долу с размерите на немска подводна мина. Във всеки случай, щом готвачът повдигна капака, офицерите забелязаха вътре някаква мътна течност, която явно трябваше да мине за браун уиндзор 25.

— Хубава промяна в менюто — каза одобрително Уолтърс. — Браво, човече.

Докато Малони обикаляше от човек на човек със супника, над масата се спусна странна тишина. Керник изследваше внимателно съдържанието на купичката и си мърмореше нещо.

На свой ред Джеймс потопи лъжица в своята и на повърхността изплуваха няколко парчета желе. След по-старателен оглед на това, което му предстоеше да изяде, той установи, че тази вечер Малони отново бе прибегнал до „Месо и зеленчуци“, но този път просто беше използвал по-малко консерви от обикновено и бе добавил щедро количество гореща вода.

— Мезна зупа… зъз зеленцуци — повтори гордо готвачът, след като напълни купичките на всички. — Добър апетит.

Вкусът на супата беше точно толкова отвратителен, колкото и видът й. Водата не само че не беше подобрила вкуса на помията от консервите, но бе успяла да направи вкуса на гранясало още по-отчетлив, а тъй наречените месо и зеленчуци — по-мазни. Но както Джеймс с тъга си отбеляза наум, това беше просто съвършеният шибан завършек на един съвършено шибан ден.

Ливия написа писмо до семейството на Енцо в Неапол, в което съобщаваше, че е научила за съдбата му, но отговор не последва.

След като Пупета бе изядена, семейство Пертини вече не разполагаше с почти никаква храна, като се изключи моцарелата, приготвяна от млякото на Присила. В нормални времена такова добро сирене би могло да се продаде достатъчно скъпо, за да могат да си позволят останалите неща, от които имаха нужда — брашно, сол и прочее. Но без възможност да го транспортират те бяха принудени да го ядат сами, за да не се развали. Понякога часовете изтощителна работа за приготвянето на нещо, което щеше да бъде оставено да граняса, изглеждаха напълно безсмислени, но Присила трябваше да бъде доена, иначе вимето щеше да я заболи.

Ливия почти всекидневно си мислеше колко хубаво би било, ако притежаваха трактор. С него биха могли да закарат сиренето до пазара или да обработват хорските ниви срещу някакво заплащане.

Алберто изчака седмица след новината за кончината на Енцо и възобнови завоевателските си набези с подновен ентусиазъм. Сякаш за да се подиграе с това, че те нямат никакво транспортно средство, той се появи един следобед с великолепното си ново „Бугати“. След като някак успя да измъкне огромното си туловище иззад волана, той подаде на Ливия самун бял хляб — първия, който бе виждала от години. Тя искаше да откаже неочаквания подарък, но после мисълта за Нино и Мариса й напомни, че вече не е в положението да се прави на надменна и арогантна. Така тя преглътна гордостта си и протегна ръка за самуна, решена да поблагодари искрено. Върху лицето на Алберто изгря триумфална усмивка, в резултат на която благодарностите си останаха неизречени. Наместо тях, Ливия произнесе с леден тон: