Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Къде?

— Като за начало, до Поджо Реале — произнесе той името на градския затвор. — Ще бъдете задържан там, докато подготвим обвиненията.

— Приятелю мой, ако сте се уморили от живота в Неапол, мога да уредя прехвърлянето ви някъде другаде — предложи любезно Сагарела.

— Точно обратното — усмихна се студено Джеймс. — Смятам, че животът в Неапол скоро ще се подобри значително.

Аптекарят сви рамене и изпъна напред ръце, за да му сложат белезниците.

— Можете да ме вкарате в Поджо Реале, ако желаете, но мога да ви убедя, че няма да бъда там, когато се върнете.

Изглеждаше логично да отпразнуват успеха на съвместната си операция на по чашка в „При Тереза“.

— Какво ще правиш, когато войната свърши, Джеймс? — попита Ерик, след като двамата почти бяха изпили бутилка вино.

Джеймс сви рамене.

— Честно казано, не съм мислил по въпроса. Предполагам, че ще се върна в университета. Беше ни обещано, че ще можем да завършим образованието си след края на войната. А ти?

— Мисля да стана джаз музикант. А може би шпионин. Още не съм решил.

— Сериозно ли? — И двата варианта изглеждаха доста неподходяща кариера за мъж, надживял детските си фантазии. — Най-вероятно ще имаш нужда от висше образование, за да станеш шпионин. А да бъдеш професионален музикант не е лесно.

Ерик подмина забележката му:

— Единственото, което има значение, е решението. След като веднъж си го взел, всичко е в твои ръце.

— А така ли е наистина?

— Разбира се. Тази война ще промени всичко, Джеймс. Ще се разкрият хиляди възможности.

— Аз по-скоро се надявах всичко да се върне в старото си русло.

— Ела в Америка — предложи Ерик, тръсвайки глава. — Там няма да имаш нужда от университетско образование. Можеш да бъдеш всичко, което поискаш.

— Благодаря за поканата. Но не мисля, че на този етап съм склонен да се откажа от добрата стара Великобритания.

Ерик допълни чашите им с останалото в бутилката вино, изтръсквайки я до последната капчица с шеговит жест.

— Когато приключим с това, ще опитаме коктейлите — обяви. — Тук приготвят доста добър „Том Колинс“ 24.

— Какво е Том Колинс?

Ерик се разсмя, въпреки че Джеймс не схвана шегата. След това изражението на американеца внезапно бе помрачено.

— Имаш ли си приятелка, Джеймс?

— О, да — каза Джеймс инстинктивно. — Чака ме у дома.

— Име?

— Джейн. Джейн Елис.

— Хубаво име — одобри Ерик. — Красива ли е?

— Доколкото мога да преценя — доста.

— Мамицата му, и на мен ми трябва някое хубаво момиче — промърмори Ерик. — Не съм бил с хубаво момиче от седмици.

— Толкова дълго? — чу се Джеймс да произнася. — Божичко!

— Някоя италианка ще ми свърши работа. Но това, че не говоря добре езика, никак не ми помага. — Той вдигна чашата си. — За съвместната операция, за началото на приятелството ни и за Джейн.

Джеймс също вдигна своята.

— Per cent’ anni, както казват италианците.

Чувстваше се леко гузен, задето беше повторил измислицата за фалшивата си годеница пред Ерик, но работата му го бе научила, че човек не може да избира кому да каже дадена лъжа и кому истината.

Въпреки всичко, докато седеше в „При Тереса“, озарен от американския оптимизъм на Ерик след успешната операция срещу черния пазар, мъката по това, че го бяха зарязали, която бе носил в себе си толкова дълго време, в момента му се струваше някак незначителна и му беше далеч по-лесно да си представи едно бъдеще, в която неговата въображаема Джейн вече няма да му е нужна.

Когато отидоха до бара, за да поръчат коктейлите си, Джеймс забеляза познато лице. Джъмбо Джефрис седеше сам на една маса с огромна порция морски таралежи пред себе си.

— Здрасти — промърмори той без особен ентусиазъм.

— Харесват ли ти тези морски деликатеси? — поинтересува се Джеймс.

— Не много — Джъмбо махна с ръка към чинията си. — Но Елена настоява да ги ям. Очевидно са добри за либидото. — Сега, когато Джеймс се вгледа от по-близо, забеляза тъмните кръгове под очите на Джъмбо. На врата му висеше някакъв медальон, който той докосна с ръка. — Нося и това със същата цел. Ти си виновен за всичко — добави мрачно американецът.

— Аз? Това пък защо?

— Заради онези проклети английски фрази, на които научи Елена. Когато се преструвах, че не мога да схвана какво иска да ми каже, всичко си беше наред. Сега нещата са далеч по-трудни. — Той бутна чинията далеч от себе си. — Край. Писна ми от тези шибании.

Джеймс продължаваше да бъде в чудесно настроение на следващия ден, когато двамата с Ерик тръгнаха към полицейското управление, за да разпитат арестуваните при акцията на Виа Форчела.