Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Джеймс нямаше как да не забележи уточнението „поне едно“.

— Това е риск, който съм готов да поема.

Анджело се замисли за момент, после кимна.

— В такъв случай мога ли да ви дам един съвет?

— На това място не бих и очаквал нещо друго — промърмори сухо Джеймс.

— Помислете много внимателно дали да не потърсите помощ от вашите съюзници, когато става въпрос за каквото и да е, свързано с камората.

— Защо?

Единственият отговор, който получи от Анджело, беше свиване на рамене.

Когато се върна в Палацо Сатриано, Джеймс вече беше взел решение. Джаксън беше оставил контрола над нещата тук да му се изплъзне, но той не възнамеряваше да повтори тази грешка.

— Трябва да предприемем някакви действия срещу аптекаря Сагарела — каза веднага на Карло и Енрико. — Имам причини да вярвам, че той може да е свързан с доставките на пеницилин за черния пазар.

Карло се прозя и се почеса.

— Естествено, че е свързан. Той движи нещата.

— В такъв случай защо все още не сме го вкарали в затвора?

Карло сви рамене.

— Ние сме само трима мъже. Ако решим да се изправим срещу камората, ще ни трябва цяла армия.

Колкото повече мислеше по въпроса, толкова по-добра идея му се струваше предложението на Анджело да се обърне към американците.

— В случай че някак е убягнало от вниманието ти, Карло — отбеляза Джеймс заядливо, — това, което имаме на своя страна в случая, е именно армия.

Той слезе във вътрешния двор и почука по един от прозорците. Точно както му бе казал Джаксън, янките се бяха организирали доста впечатляващо. Непрекъснато се отваряха и затваряха различни врати, разкриващи последователност от претъпкани офиси. Дневалните тичаха напред-назад, мъкнейки купчини с документи; добре облечени машинописки тракаха по клавишите; мъже с маслиненозелени униформи раздаваха ясни и кратки заповеди, които се изпълняваха моментално. Джеймс изведнъж се почувства засрамен от летаргичната обстановка в собственото му звено на горния етаж. Киселото безразличие на Енрико и Карло, за които всъщност все още не бе сигурен с какво точно се занимават, без никакво съмнение нямаше нищо общо с това, което се разиграваше пред очите му.

Никой не дойде до прозореца, така че той се насочи към стаята, която най-много му заприлича на основен офис, и зачака някой да му обърне внимание. След като това не се случи, спря един преминаващ покрай него дневален и го попита дали може да се срещне с някой офицер.

— Имате ли насрочена среща? — попита рязко дневалният.

— Не, аз просто…

— Сега ще ви донеса книгата.

Джеймс си отбеляза наум, че нямаше да е лошо възможно най-бързо и в неговия офис да се появи книга за записване на срещите.

— Ей, приятел — дочу той глас зад гърба си.

Джеймс се обърна. Заговорилият го беше младеж горе-долу на неговата възраст, стоящ зад едно от бюрата. Носеше очила с метална рамка, която в някакъв момент явно се бе счупила и бе поправена с парче медна тел. Дори и седнал, той изглеждаше доста висок — впечатление, което се потвърди, когато американецът се изправи на крака. Джеймс отдаде чест точно докато младежът протягаше ръка за поздрав. Американецът се разсмя и също козирува.

— Ерик Винченцо. Ти си новият в ПСС, нали така? — той му посочи един стол в ъгъла. — К’во става?

Американецът седна отново и качи крака върху бюрото си. На един рафт зад него лежеше кларнет. Явно този човек беше виновникът за причиняващото безсъние джаз изтезание от предната нощ.

Винченцо проследи разтревожено погледа му.

— Не си дошъл, за да подадеш оплакване, нали? Много ли преча на съседите с музиката?

Джеймс го увери, че не планира да подава оплакване за шума и обясни, че е тук, защото иска да предприеме нещо срещу аптекаря Сагарела. Американецът почеса замислено брадичката си.

— Значи обмисляш някаква съвместна операция, а? Нека първо да проверим този твой информатор. Сега ще видим що за образ е тоя пич. — Той дръпна едно чекмедже от съседния шкаф и измъкна няколко папки. — Да не би да става дума за същия доктор Скотера, който е бил секретар на фашистката партия?

— Не ми се струва логично.

— Хмм — бутна чекмеджето Винченцо. — Добре, има и по-лесен начин да проверим. Ела с мен.

Джеймс го последва през серия от стаи, кипящи от трудова дейност, докато не стигнаха до огромен салон, който най-вероятно е бил балната зала в замъка. В центъра му бяха разположени етажерки с папки, високи близо осем фута, около които непрекъснато се движеха секретарки като пчели, пърхащи около медна пита.