Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Сигурна съм, че все ще се намери нещо, което бихте искали да ме попитате.

— Това, което правите, само потвърждава мнението на началника ми — каза той и отстъпи крачка назад.

— Не ме ли намирате за красива? — Тя бавно се завъртя, показвайки му какво точно има да предложи.

— Вие сте много привлекателна, но е абсолютно забранено…

— Ние сме в Неапол — прекъсна го тя, приближавайки се бавно към него. — Тук нищо не е забранено.

Джеймс отстъпи още една крачка и установи, че е опрял гръб в стената. Роклята се свлече на пода, а Алджиса Фиоре обви ръце около врата му и меките й, ухаещи на парфюм гърди се притиснаха към него, когато го целуна. За момент той се почувства почти опиянен от физическото й присъствие. После обаче си спомни съвета, който му беше дал Джаксън.

— Освен това аз си имам приятелка — заекна той. — Sono fidanzato. Сгоден съм и скоро ще се женя.

Ефектът от тези думи беше забележителен. Алджиса моментално отстъпи назад и плесна щастливо с ръце:

— Но това е просто чудесно! Разкажете ми за нея. Хубава ли е? Как изглежда? Да бъдеш влюбен е най-прекрасното нещо на този свят, нали?

Тя отново седна на стола си, очевидно убедена, че проблемите й са се разрешили от само себе си.

Джеймс се наведе, за да вдигне роклята, след което й я подаде.

— Ето. Най-добре се облечете.

В очите й прочете изненада, а после страх.

— Докладът, който ще напишете за мен, няма да е хубав, нали?

— Опасявам се, че не.

— В такъв случай не може да сте влюбен — каза тя кисело. — Вие ме излъгахте. — Тя хвърли роклята си на пода. — Не искам да бъда такава. Никоя от нас не иска. Но какъв избор имаме? Аз ще бъда добра съпруга, ще го направя щастлив. Няма ли да ми помогнете?

— Опасявам се, че не аз определям правилата. Ако наистина искате да се ожените, ще трябва да изчакате края на войната.

— Какво ви кара да мислите, че който и да е от нас двамата ще доживее края на войната? — Произнесе го без следа от самосъжаление, свивайки леко рамене.

— Ще си тръгвам — каза Джеймс, затвори тефтерчето си и стана на крака. Когато затвори вратата на апартамента зад гърба си, му се стори, че я чува как плаче.

На следващата сутрин, докато Джеймс пишеше доклада си от предишния ден, в стаята влезе някакъв добре облечен джентълмен.

— Информатор — осведоми го Енрико.

Мъжът се представи като доторе Лоренцо Скотера. Според думите му работеше като авокато, адвокат, и искаше да сподели с британците информация относно известните му фашисти в района.

Джеймс обясни, че не може да плати за тази информация, което накара доктор Скотера да се впусне в пламенен монолог. Той не искал пари, а дори и Джеймс да се бил опитал да му даде, той със сигурност щял да откаже, защото подобни съмнителни сделки, колкото и невинни да изглеждат на пръв поглед, биха могли да поставят под съмнение истинността на информацията за тези, с които Джеймс щял да я сподели. Той бил мотивиран да дойде тук единствено от желанието правдата и законът да възтържествуват — това винаги е било движещ мотив в неговия личен и професионален живот — съчетано с възхищението му от британците и не на последно място, с надеждата, че фашистките копеленца, които са се облагодетелствали от германската окупация, ще бъдат подобаващо наказани. Доктор Скотера добави, че по никой начин не би отказал, ако Джеймс реши да продължат остатъка от този разговор на по чаша марсала 23.

След като така или иначе наближаваше обяд, а Джеймс не беше закусвал, той реши, че предложението не е лошо и двамата се насочиха към „При Терсза“. Анджело го посрещна с непринудено помахване с ръка, сякаш бяха стари приятели.

Джеймс поръча две чаши марсала — напитка, която не бе опитвал преди. Виното беше сладко, но не и неприятно сладко, и доста силно. Сервитьорът чукна по едно сурово яйце във всяка чаша — нещо доста забележително, предвид това каква рядкост бяха яйцата в тези времена. Доктор Скотера грабна чашата си още преди сервитьорът да е приключил с разбъркването, погълна яйцето на една глътка и за няколко секунди остана неподвижен, зареял поглед в нищото, видимо наслаждавайки се на усещането. После се обърна към Джеймс с благодарна усмивка. Адвокатът беше, както Джеймс забеляза едва сега, почти болезнено слаб.

Той пристъпи към същината и подаде на младия офицер изчерпателен списък с хора, които се бяха облагодетелствали по някакъв начин от немското присъствие. Джеймс вече бе започнал да свиква с изключително бързия говор на неаполитанците, които запълваха всяка потенциална пауза за поемане на дъх със senz’altro, per forza или per questo и заменяха точките в края на изреченията с ужасно кратички запетаи, и установи, че успява да разбере без много усилия думите на доктор Скотера. Колкото повече бележки си водеше той, за толкова повече подробности относно фашистите си спомняше внезапно адвокатът, така че двамата изпиха още по няколко чаши марсала, преди потокът от информация най-сетне да секне.