Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Междувременно Ливия и Мариса приготвяха останалите ястия. Сърцето на Пупета бе нарязано на кубчета, подправено с розмарин и нанизано върху шишчета; езикът й беше сварен, притиснат под тежки камъни в тенджерата; мозъкът сготвиха с домати, гъби пиопино и мунецалия, парченца паста; на черния дроб се падна честта да бъде изпържен с дребни лукчета. Нито една част от биволицата не беше похабена. Зеленчуците бяха в оскъдни количества след тежката зима, но въпреки това се намираха канелини, които бяха сервирани с парчета сланина, изпечени на жаравата и гарнирани със стръкове копър. Освен това имаше кокоца, много подобни на тиквите зеленчуци и тенуруме, както тук наричаха младите филизи на тиквичките. Разбира се, поднесоха и моцарела, приготвена от млякото на Присила, която беше толкова нещастна след смъртта на Пупета, че бе започнала да дава наполовина по-малко, но поне все още беше жива. В крайна сметка се получи страхотно пиршество, всички ядоха вкусна храна, каквато не бяха опитвали от години, и въпреки че обстоятелствата трудно можеха да минат за идеални, Ливия се почувства така, сякаш изживява някакъв преломен момент. Отсега нататък нещата може би най-сетне щяха да тръгнат към по-добро.

Дойдоха всички мъже от околността, както бе предвидила Ливия. Бяха наистина малко. Само сакатите, болните, старците и малките деца, тези със специфични професии и притежаващите достатъчно пари или влияние, бяха успели да избегнат арестите. Алберто и неговите приятели каморисити също бяха тук, разбира се — Ливия искрено би се радвала да забрани присъствието им на празненството, но знаеше, че баща й има нужда от техните пари. Така или иначе, далеч по-интересни за хората от селото бяха Карисо и Делфио, двамата братя Лачино, които бяха избягали от концентрационен лагер на север и бяха извървели към триста километра, преминавайки някак през германските и съюзническите позиции, за да се приберат у дома. Щом те бяха успели, значи и други можеха да се завърнат живи и здрави.

Неаполитанците казваха, че гладът е най-добрата подправка към всяко ястие, така че едва след като всичката храна беше изядена и мина известно време, за да могат присъстващите да се насладят подобаващо на пълните си стомаси, дойде време за танците. Ливия свали престилката си, нетърпелива да се включи в празненството, но за нейна най-голяма изненада се оказа, че не може да си намери кавалер. Тя се огледа с надеждата да срещне погледа на някой мъж, но всички бързаха да сведат очи и да пъхнат ръка в джоба на панталоните си. Щеше да й бъде забавно, ако не беше наясно със значението на този странен жест, датиращ отпреди християнството. Всеки мъж, който видеше, че тя го гледа, докосваше тестисите си, за да се предпази от малокио, от уроки.

— Кой ще танцува с мен? — попита най-накрая тя направо. — Феличе? За теб беше истинско удоволствие да похапнеш от любимата ми крава, нали така? Достави сега удоволствие и на мен. Ще ми бъдеш ли кавалер?

Мъжът кръстоса крака и не отговори.

— Франко? — обърна се тя раздразнено към друг от съседите си. — Ами ти? Танцувал си с мен стотици пъти.

— Това беше преди Енцо да замине — промълви Франко тихо.

— И какво общо има той в случая? — стрелна го тя с поглед.

Франко сведе очи.

Ливия продължи да се придвижва от един мъж на друг, докато в крайна сметка не стигна и до Алберто, който се подсмихваше самодоволно. Не й беше особено трудно да предположи, че той има пръст в цялата работа.

— Алберто? — каза тя.

Той кимна:

— Си!

Тя замълча за момент, оставяйки го да си мисли, че ще получи покана за танц. След което се завъртя на пети с изписано на лицето презрение.

— Мариса, ще танцуваш ли с мен?

Чу се тихо подхилкване от страна на другите мъже, наблюдаващи гневното изражение на Алберто. Беше прелестен малък момент на триумф, който стана още по-прелестен, когато двете със сестра й започнаха да танцуват, сложния съблазнителен танц на влюбените. Тя виждаше мрачните проблясъци на страстта в очите на мъжете, които ги наблюдаваха, но въпреки това всеки бързаше да докосне тестисите си, когато, увлечена от ритъма, Ливия минеше прекалено близо до него.

— Трябва да благодарим на Алберто за това — прошепна тя на сестра си по време на поредното им лудешко завъртане.

Малко по-късно, докато двете се връщаха към местата си, Ливия бе осенена от друго, много по-зловещо обяснение за случващото се. Енцо.

Тя бързо изтича до мястото, където братята Лачино стояха със семейството си.