Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Към четирийсет… или по-скоро петдесетина.

— От колко време продължава това?

Карло отново сви рамене. Джеймс вече бе започнал да осъзнава, че въпросните свивания на рамене бяха забележително изразителни и сами по себе си представляваха нещо като самостоятелен език, на който подчиненият му разговаряше с него. Понякога показваха, че Карло не знае отговора на съответния въпрос, но по-често намекваха, че нито има желание, нито намерение да го дискутира.

Нищо чудно, че Джаксън не бе успял да направи нищо относно черния пазар, помисли си Джеймс. През цялото време явно се бе разправял с кандидатки, които искат да станат войнишки булки. На Джеймс му хрумна и нещо доста неприятно, а именно че очакващ скорошното си завръщане у дома, Джаксън може би беше претупвал работата си, оставяйки повечето скорошни молби за брак като наследство за своя приемник.

— Добре — въздъхна той. — Първо ще трябва да съставим списък. Карло, можеш ли да излезеш отвън и да кажеш на тези жени да се подредят културно на опашка?

Лицето на Карло си остана безизразно.

— Бих могъл. Но първо ще трябва да им обясните какво точно представлява една културна опашка.

Отне му близо три часа, за да запише имената и адресите на всички момичета и в края на процедурата Джеймс беше направо скапан.

Точно в седем някакъв кльощав италианец влезе в офиса. Беше облечен в древен на вид смокинг и носеше бяла папийонка, която съвпадаше почти напълно по форма и размер с мустаците му.

— Вечерята е сервирана — съобщи той с мрачен тон, сякаш споделяше, че домашният му любимец е починал.

— Вие трябва да сте Малони.

— Има честта да носи това име, да. Чайкай тука.

Малони изчезна, само за да се появи няколко секунди по-късно с димящ супник в ръце.

— Еж вечеря.

— Да. А къде би трябвало да… — Джеймс посочи с жест към масата, все още отрупана с книжата на Джаксън, които вече поне бяха подредени на купчини. Малони просто ги избута към центъра на масата, за да направи място за супника. След това извади иззад вратата бронзов гонг и удари тържествено по него три пъти.

Един по един в стаята се появиха останалите британски офицери, които се представиха на Джеймс. Керник, Уолтърс, Хюз и Френч заемаха офиси в други части на сградата и се занимаваха с бюрократични дейности, по-неясни и от неговата. Всичките имаха доста измъчен вид и изглеждаха крайно изтощени.

Малони донесе съмнително зеленикава сребърна посуда и някакъв антично изглеждащ порцеланов сервиз, след което постави чиния пред всекиго. На масата се появиха още свещник, който си остана незапален, и няколко купички с похлупачета. Джеймс докосна чинията си. Беше доста студена.

Следващата част от ритуала беше изваждане на салфетки, които Малони размахваше като особено вдъхновен тореадор, преди да ги постави до лявата ръка на всеки. После повдигна капака на супника с триумфален жест.

Доколкото Джеймс можеше да прецени, вътре бяха изсипани няколко консерви „Месо и зеленчуци“, разбъркани заедно и затоплени. Той крадешком повдигна капачето на една от купичките. В нея също имаше „Месо и зеленчуци“. Пробва с друга. Отново „Месо и зеленчуци“. Вдигна очи. Малони обикаляше край масата и сипваше храна на мъжете от супника.

— Джаксън ме предупреди, че този тип не е особено добър в готвенето — прошепна той на Керник.

— По-добър е от предишния — прошепна Керник в отговор. — Оня имаше навика да добавя и чесън. Казваше, че това му придавало по-италиански вкус, но истината е, че храната смърдеше ужасно.

— Защо го държите изобщо?

— Защото ни снабдява със скоч. А понякога успява да се докопа и до цигари.

С още по-церемониален жест, ако това изобщо беше възможно, Малони постави бутилка с уиски Vat69 на масата. В ръката му незнайно откъде се появи малка кама и той разряза печата с небрежен жест, след което наля щедро на всички. Джеймс бутна своята чаша настрана. Не си падаше особено по алкохола, да не говорим, че конкретно тази марка му се струваше извънредно ужасна и оставяше вкус на нафта в устата.

Беше изключително щастлив, задето бе обядвал в „При Тереза“, и хапна съвсем малко. Останалите мъже обаче ометоха порциите си с изненадващ ентусиазъм, като причината за това се разбра малко по-късно. Просто бързаха да избутат чиниите си настрана и да разчистят място за гвоздея на програмата — играта на карти. Малони също бе споходен от изненадващ ентусиазъм, докато отваряше големия тефтер, в който да записва резултатите.