Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— И като си говорим за забавления, нека ти представя Елена, моето гадже — каза Джефрис. — Скъпа, това е капитан Гулд.

— Радвам се да се запознаем — каза Джеймс, изправяйки се на крака.

— Всъщност тя не говори много-много английски — поясни Джефрис. — Което не й пречи да бъде страхотна красавица. Тя е учителка.

— Buongiorno, signorina — каза Джеймс. — Molto piacere di conoscerla.

Елена се усмихна:

— Voi parlate Italiano?

— Не толкова добре, колкото си мислех, както изглежда — продължи на италиански Джеймс. — Все още не мога да свикна с вашите местни диалекти.

— Е, във всеки случай говорите по-добре от Джъмбо. Ще му кажете ли, че отивам до тоалетната?

— Разбира се.

— Какво ти каза? — попита Джефрис, когато Елена се отдалечи.

— Каза, че отива да си напудри носа. Сериозно, тя наистина ли е учителка?

— А защо да не е?

Джеймс си спомни какво му бе казал снощи Джаксън за всеизвестната дама със стъкленото око в „При Тереза“, но мрачният поглед на Джефрис го накара да замълчи. В крайна сметка беше напълно възможно учителките в Неапол да се обличат така.

— Мисля, че я обърках с едно друго момиче — обясни той неуверено.

— Всъщност бих искал да поговоря с теб за Елена. Езиковата бариера доста ни пречи, нали разбираш?

Джеймс се опита да си докара вид, все едно подобна възможност изобщо не му беше хрумвала.

— Наистина ли?

— Искам да ми преведеш няколко фрази. Само дето някои от тях са малко, как да кажа, деликатни.

— Няма проблем — каза Джеймс колебливо.

— Така например как да кажа на италиански: „В момента всъщност се чувствам малко уморен“?

— Mi sento stanco, veramente.

— Ами, ъъъ: „Това е много приятно, наистина, но бих предпочел да не го правиш“?

— Малко е трудно, без да знам точния контекст, но пробвай с: È multo bene ma non farlo, grazie.

— Как да кажа: „Това всъщност започва да става малко болезнено“?

— Mi fa male quando lo tocca.

— А „Моля те, спри“?

— Smettila, per favore.

Джефрис раздвижи устни, докато се опитваше да повтори непознатите фрази.

— Е, това би трябвало да свърши работа — каза той накрая.

Елена се присъедини към тях със забележително напудрен нос. Двамата с Джефрис се усмихваха кокетно един на друг, докато се държаха за ръце през масата.

— Кажи ми, Джеймс — каза тя на италиански, — как да му кажа: Aspetta!?

— Ъъъ… предполагам, че можеш да използваш: „Почакай!“.

— По чай?

— Почакай.

— Поч’кай. Почъкай! Добре, а как да кажа: Non smettere!

— Не спирай.

— A Facciamolo ancora ma piu piano?

— Нека да го направим отново, но този път малко по-бавно.

— Бавно — повтори тя. — Бааавноу. Добре. Ами Svegliaii, caro?

— Моля те, скъпи, събуди се.

— Мол тъ съпи съуисе. Добре. Мисля, че вече знам всичко, което ми трябва.

— Джъмбо?

— Какво?

— Мога ли да ви помогна с нещо друго?

— Не, мисля, че вече съм добре подплатен езиково. Благодаря.

— В такъв случай — заяви Джеймс — аз ще се връщам към работата си. Мога ли да платя моята част от сметката?

Джъмбо нави левия си ръкав. От лакътя до китката му бяха окачени поне шест ръчни часовника, всеки един от които — с доста впечатляващи размери.

— Няма нужда, друже — каза той, свали единия и го остави върху масата. — Наскоро срещнах едни германци нагоре към Абруцо. Почерпката днес е от тях.

Когато Джеймс се приближи до Палацо Сатриано, чу множество гласове да отекват в арката над стълбището. Явно в щабквартирата на ПСС бяха вдигнали някакъв купон… не, всъщност май не беше купон, в гласовете се долавяше гняв и тревога.

Той се насочи към първия етаж и установи, че пътят му е блокиран от група млади жени, всичките много добре издокарани. Целта на тълпата явно беше да се добере максимално близо до офисите на ПСС. Близо до вратата се бе разразил бурен скандал, даващ възможност на жените от по-задните редици да се промъкнат по-напред, което пък ставаше повод за избухването на нови караници. С известни усилия Джеймс успя да си пробие път през ухаещата на парфюм буря от развети черни коси и пронизителни писъци.

— Какво се случва тук, за Бога? — попита, когато най-сетне успя да се озове на сигурно място в офиса си.

Карло сви рамене.

— Три часът е.

— Знам колко е часът, Карло. Защо пред прага ни има толкова много жени?

— Ами те са фиданцате. Жени, които искат да се омъжат за наши войници.

— Какво, всичките ли!?

— Всъщност не, тези са от последните, които все още нямат записан час.

— В такъв случай… всемогъщи Боже… колко от тях вече имат записан час?

Карло започна да рови в някакъв шкаф и извади купчина документи.