Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Скопа — обясни му Керник. — Местна игра. Доста пристрастяваща. Ще се включиш, нали, Гулд?

Френч включи радиото. Говорителят по Би Би Си тъкмо казваше:

— А сега няколко съобщения за нашите приятели в Северна Италия. Марио, кравата на майка ти не е добре. Джузепе, до залез-слънце може би ще завали.

— Джузепе го чака доста дейна нощ — изкоментира Керник. Улови неразбиращия поглед на Джеймс. — Инструкции за партизаните — обясни той. — Всичко това са кодове.

— Имах доста откачен ден — сподели Хюз, докато разбъркваше тестето. — Трябваше да арестувам цял оркестър заради германска пропаганда. Имаше оплаквания, че свирят Бетовен.

— Глоби ли ги? — попита Керник, изучавайки напрегнато картите си.

— Не. Оказа се, че нашият Малони знае това-онова за класическата музика, и ме светна, че Бетовен всъщност е белгиец.

— Браво, Малони! — Готвачът сви скромно рамене.

От долния етаж се разнесе оглушителен трясък, последван от зловещо пищене. Втори трясък отекна из каменното стълбище, придружен от нов писък.

— Какво, за Бога, е това? — попита Джеймс стреснато.

— Ако се вярва на американците, това е музика и се нарича джаз — обясни Уолтърс.

Сега, когато Джеймс се заслуша по-внимателно, успя да долови някакъв намек за мелодия в писъците, които най-вероятно бяха издавани от кларинет, но барабаните продължаваха да звучат така, сякаш някой ги използваше като боксова круша, а не като музикален инструмент.

— Не са много добри — отбеляза очевидното Уолтърс. — Но пък са много упорити. Репетират всяка вечер.

След като загуби два шилинга на скопа, Джеймс отиде да си легне. Джазът продължи до късно през нощта и спането не се оказа особено лесно начинание. Когато най-накрая успя да се унесе, започна да сънува неаполитанските годеници.

Събуди се точно когато кларинетът надаваше поредния си възторжен писък. Само дето не го беше събудил той. Заслуша се и го чу отново — леко почукване по вратата. Стана от леглото и отиде да отвори.

Пред прага стоеше босоного момиченце с изпокъсани дрешки и чорлава коса. Несъмнено скугница. Първата му мисъл беше, че е дошла тук, за да открадне нещо, но после си спомни почукването. Предполагаше, че дори и в Неапол крадците нямаха навика да ти се представят, преди да те оберат.

— Buona sera — каза учтиво той. — Come stal.

Момиченцето го гледаше като уплашена сърничка и видимо се колебаеше дали да пристъпи напред, или да побегне.

— Дойдох за одеялото си — произнесе то с толкова тежък неаполитански акцент, че той едва различи думите.

— Какво одеяло?

Тя посочи към леглото.

— Мъжът, който живее тук, ми дава одеяла.

Одеялата бяха обичайна валута във всяка окупирана страна и Джеймс осъзна, че тя говори за някаква размяна.

— А ти какво ще ми дадеш за тях? — попита. Малката вдигна очи към него и Джеймс се почувства като кръгъл глупак. Това не бяха очите на дете, а на една от онези жени, които се навъртаха по двойки край баровете.

— О — промърмори сконфузено той.

— Ще ми дадеш ли одеяло? — попита тя.

Джеймс отиде в стаята и събра всички одеяла, които можеше да отдели.

— Вземи тези — каза. — Но се опасявам, че няма да има повече.

Тя кимна, внимателно изтръска всяко едно от одеялата, след което ги сгъна и изчезна в нощта също така безшумно, както се бе появила. Джеймс си спомни какво му беше казал Джаксън предната вечер. Тук не действат никакви правила, съществуват единствено заповеди.

Знаейки, че вече надали ще успее да заспи, Джеймс се пресегна към ризата си и бръкна в джоба за цигара. Подобно на всички останали и той бе зарязал британските „Бенгъл Лансърс“ заради далеч по-качествените „Кемъл“ и „Честърфийлд“, които пушеха американците. Запали и ароматът на тютюн се примеси с уханието на жасмин и бугенвилия, което долиташе откъм отворените прозорци.

До кутията с цигарите имаше писмо. Той се поколеба, после го извади. Писмото беше пътувало с него толкова дълго и се бе мокрило и изсъхвало толкова много пъти, че бе започнало да се прокъсва по ръбовете и напомняше за онези хартиени дантели, които се получаваха, когато изрежеш парчета от сгънат вестник и след това го разгънеш. Въпреки това думите все още се различаваха ясно.

Фермата Уендоувър,

Уендоувър,

Бъкс

14 ноември 1943

Скъпи Джеймс,

Това е едно неприятно писмо — неприятно ми е да го пиша и предполагам, че ще ти е също така неприятно да го прочетеш. Щеше ми се да ти кажа всичките тези неща лично, но премислях отново и отново и реших, че ще бъде по-добре да знаеш как стоят нещата, наместо да изчакам завръщането ти, което ще бъде след месеци. Освен това не искам да правя нищо зад гърба ти, пък и не би било честно да карам Мило да чака неясния момент, когато ще се прибереш.