Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Моля ви — почти проплака. — Ако знаете нещо, трябва да ми го кажете.

Карисо изглеждаше притеснен, но Делфио заговори:

— Не знаем със сигурност — каза. Тя забеляза колко много се бе променил гласът му, който помнеше отпреди войната. Звучеше дрезгаво и пресипнало, сякаш досега беше крещял. — В лагера, където бяхме, съвсем естествено разпитвахме всеки срещнат за новини за хора от този край. Имаше няколко, които са били с Енцо в Русия.

— И? — Гласът й бе изтънял от напрежение.

— Съжалявам, Ливия — промълви той. Гледаше я в очите и тя си помисли: този мъж, който беше просто едно момче, когато замина оттук, бе говорил за смъртта и я беше виждал, най-вероятно дори самият той я бе причинявал много пъти. — Енцо е мъртъв — каза простичко. Отрядът му е отбранявал позиция, която е попаднала под огъня на британски самолет. Никой не е оцелял.

Тя се обърна към Мариса:

— Възможно ли е да е истина?

Сестра й сведе очи.

— Съжалявам — прошепна тя.

— Бедният Енцо — произнесе бавно Ливия.

Значи се беше случило. Това, от което всяка жена се страхуваше; това, което беше сполетяло толкова много жени в последните години. Тя вече бе ведова, вдовица. Струваше й се невъзможно. До края на живота си щеше да носи черно и да стои на първия ред в църквата по време на литургия като възрастна баба. А Енцо — бедничкият Енцо — беше мъртъв. Този красив мъж, когото беше целувала, с когото бе правила любов, до когото бе заспивала и с когото се беше смяла — този млад, жизнен, силен мъж беше под земята. Тялото му вече бе започнало да се разлага, погребано в някаква далечна страна, която тя дори не можеше да си представи.

Мислите препускаха през главата й една след друга. Защо никой не й беше казал по-рано. Най-вероятно заради празненството. Никой не бе пожелал да дойде и да прекъсне приготовленията с ужасната новина, защото това би означавало фестата изобщо да не се състои. А защо Куартила не й беше писала? Като негова майка тя трябваше да е получила официално писмо. За миг Ливия се вкопчи в надеждата, че Карисо и Делфио грешаха, че Куартила не се беше свързала с нея просто защото не бе получавала нищо, но само един поглед към мрачните им лица бе достатъчен, за да превърне тази надежда в пепел.

Тя беше виждала множество жени, получили подобна вест. След първоначалния шок съпругата или майката обикновено се сриваше на земята, треперейки и виейки, скубейки коси и късайки дрехите си, ридаейки и проклинайки Господ и светиите. Това беше нещо общоприето и ако съдеше по израженията на хората край нея, дори очаквано.

Но тя не започна да вие и ридае. Наместо това сърцето й се изпълни с огнена, всепомитаща ярост. Това беше дело на Съюзниците. Съюзническите куршуми бяха убили Пупета. А сега някакъв съюзнически пилот беше разстрелял бедничкия й съпруг от сигурното си убежище високо в небесата. И тези хора имаха наглостта да наричат себе си освободители на Италия!

Тя се обърна бавно и се отдалечи от огъня, за да остане сама, обгърната от мрака. Едва тогава позволи на краката си да поддадат и падна в очакващите я обятия на Мариса, която й помогна да стигне до къщата. Навън площадът бавно се изпразни, докато хората си тръгваха мълчаливо един по един.

Разплака се чак когато стигна до стаята си. Тогава ви, пищя и проклина. Но не плачеше само за Енцо. До този ден се беше надявала, че когато войната свърши и той се върне, нещата ще се оправят. Сега вече знаеше, че животът й щеше да бъде тежък, много по-тежък, отколкото някога си беше представяла. Тя оплакваше Енцо, но също така оплакваше себе си.

— Знаете ли защо съм тук?

Момичето кимна:

— Си. Вие сте сватбеният офицер.

— Офицер от Полевата служба за сигурност — поправи я Джеймс. Вече беше решил да не използва фразата „сватбен офицер“, която намекваше, че единствената му работа е да урежда хорските бракове. — Трябва да напиша официален доклад, в който да определя дали сте подходяща за съпруга на редник… — Джеймс хвърли бърз поглед към тефтерчето си — редник Грифитс.

Момичето, чието име беше Алджиса Фиоре, беше много красиво. Той едва устояваше на изкушението да замълчи и просто да й се наслаждава, попивайки с очи всеки детайл от изящното й лице — нежните скули, черната блестяща коса и най-вече невероятно големите тъмни очи. Тези очи блеснаха от щастие при думите му.

— Познавате ли Ричард? — попита тя нетърпеливо.

Джеймс призна, че все още не се е срещал с редник Грифитс. През лицето на красавицата премина сянка.