Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Той отиде да види дали Джаксън е още тук, но останалите мъже му казаха, че е излязъл много рано и най-вероятно вече е заминал. Джеймс реши да разгледа мястото, където щеше да работи. На този етаж имаше около дузина големи стаи, всичките с изглед към вътрешния двор. Първата беше кухня, в единия край на която беше поставена калаена вана. Това явно бе територията на готвача Мадони. Джеймс прегледа съдържанието на шкафовете и установи, че в тях има единствено консерви с военни порциони. Сърцето му се сви при вида на надписите върху тях, които гласяха „Месо и зеленчуци“. В превод това означаваше, че съдържанието им се състои от безвкусната помия, която му бе болезнено позната от последните осемнайсет месеца. Явно Малони наистина нямаше никакви продукти, с чиято помощ да развихри потенциалните си кулинарни умения.

Следващата стая беше от по-големите. Двама мъже в цивилни дрехи станаха от бюрата си, когато Джеймс влезе.

— Здравейте — промърмори той леко изненадано. Джаксън бе споменал, че тук работи и цивилен персонал, но Джеймс не беше очаквал да започват толкова рано. — Аз съм капитан Гулд.

Италианците не изглеждаха особено заинтересувани от тази информация.

— Карло — каза грубо единият, след което кимна към колегата си. — И Енрико.

Според часовника на Джеймс още нямаше осем.

— Над какво работите? — попита той учтиво.

Карло явно не беше свикнал да му задават подобни въпроси.

— Картотекираме — отвърна той кратко.

— Какво картотекирате?

— Разходите.

— Може ли? — Джеймс вдигна листа, върху който пишеше Карло — „Капитан Теодор Банести, информатор, 200 лири“ — зачете на глас той. — „Фелдмаршал Антонио Мостово, свръзка, 200 лири. Карла Лорети, подарък, буца сирене и одеяло на стойност 50 лири“. Какви са тези неща?

— Плащания — каза Карло и издърпа листа от ръцете му.

— Плащания за какво?

— За информация.

Джеймс усети, че му прималява.

— Имате предвид подкупи?

Карло сви рамене.

— Щом тази дума ви харесва повече.

— Всъщност изобщо не ми харесва — каза Джеймс твърдо. — Не знам как е работил Джаксън, но плащането на информатори е абсолютно забранено.

Карло го гледаше безизразно.

— Бъркате. Тези цифри не показват плащането на подкупи. Те показват какви суми са ни предлагани като подкуп.

— О, разбирам — въздъхна облекчено Джеймс. Изглеждаше съвсем логично да се води отчет за всеки опит някой член на ПСС да бъде корумпиран, въпреки че реално съответните суми не бяха получени.

— Прибираме парите, които ни дават — продължи Карло, — в една консерва в шкафа. Записваме тези неща, за да знаем винаги колко пари има в нея.

Прималяването се завърна.

— А какво се случва с парите от консервата?

— Използваме ги, за да плащаме подкупи — обясни невъзмутимо Енрико.

Джеймс си пое дълбоко въздух.

— Приключваме с плащанията. С всичките — и с тези, които получаваме, и с тези, които даваме. Ясно ли е?

— Си — измърмори Енрико.

— Разбира се — съгласи се и Карло, след което продължи да пише върху листа си.

— Докато аз съм тук, ние ще… — Джеймс се опита да измисли най-правилната метафора за случая. — Ще играем с правата бухалка. — Не, дяволите да го вземат, не беше използвал правилната дума. Май току-що им беше казал, че ще играят с правата сова или по-скоро с правия гълъб. — С правия… ъъъ… чук — поправи се, опитвайки се отчаяно да покаже с жестове какво има предвид.

— А, английски крикет, разбирам — произнесе Карло със старателно отработен тон на пълно безразличие. — За нещастие днес няма да можем да играем. Твърде сме заети.

След което двамата италианци замълчаха. Чак когато Джеймс излезе от стаята Енрико прошепна:

— Ogni scupa nova fa scrusciu. Всяка нова метла вдига шум.

До обяд Джеймс беше подредил разпилените книжа на три големи купчини, които бе кръстил за себе си „Фашисти“, „Престъпници“ и „Откачалки“. Най-голямото му постижение до момента беше, че откри Черната книга, списъка с всички познати криминални елементи в района. За съжаление Джаксън не беше подходил особено педантично и по този въпрос. Тефтерът започваше с доста спретнат списък с имена и адреси, както и с думите „фашист“ или „гангстер“, записани срещу всяко име, заедно с кратък списък от доказателствата срещу съответните индивиди. С всяка следваща страница обаче информацията ставаше все по-оскъдна. Срещу името на някакъв мъж Джаксън беше написал: „Смята се, че има три зърна“, а срещу това на друг се мъдреше самотната дума „женствен“. Някоя си Ануциата Фратерно беше „аристократична, доказана нимфоманка“, докато Джорджо Росети имаше „патологичен страх от оси“.