Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Когато стигнаха до тунела, той беше претъпкан с народ. Неколцина си бяха донесли одеяла, но повечето хора просто стояха, треперейки във влажния мрак, и очакваха зората — дори и след като самолетите си бяха отишли, все още бе прекалено опасно да се върнат по домовете си.

На сутринта градът, разкрил се пред очите им, беше напълно променен. Сякаш из Неапол бяха върлували разбеснели се великани, които бяха разрушавали с огромните си юмруци всичко, попаднало пред очите им. Дори улиците, които не бяха пострадали от бомбардировките, бяха покрити с дебел пласт червеникава прах. На места бяха горели дори пътищата и сега от почернелия, огрян от слънцето паваж се издигаха тънки струйки дим. Под стъпките им хрущяха стъкла. Минаха покрай някакъв магазин, зад чиято разбита витрина калаените изделия се бяха разтопили и слели в една безформена блестяща маса. Две жени се опитваха да я съберат, увили ръце в роклите си, защото металът все още беше горещ. Малко по-надолу някакво куче лижеше локва кръв на паважа, докато немски войници товареха трупове в камион.

Всяка вечер след този случай четирите жени вземаха дюшеците си и отиваха да спят в тунела. Там беше тъмно като в рог и смърдеше на влага, изпражнения, пот и Бог знае още какво, но поне беше сигурно. Стотици хора правеха същото, а дори повече се събираха в старите акведукти и катакомби, прокопани във варовиковите скали под града. Ливия дори започна да свиква с непрестанния нощен шум — хъркането, скандалите, двойките, които правеха любов в мрака, писъците на децата, а понякога дори и първия плач на някое новородено бебе. Свикна и с начина, по който земята трепереше под нея, и със силещите се парчета от тухлите над главата й, когато някоя бомба паднеше прекалено близо. Далеч по-голям проблем бяха въшките: големи, тлъсти бели изчадия, които пъплеха по всяко одеяло и всеки дюшек, пропълзяваха във всяка гънка на дрехите. Разпространяваха ги — или поне така си мислеха стаените в тунела хора — тичащите в мрака подивели от глад плъхове, които понякога дори отхапваха пръстите на някое бебе. Нощ след нощ звукът от моторите на съюзническите самолети и взривовете отекваха между влажните стени, ден след ден хората откриваха, че познатите сгради са се превърнали в поредния куп димящи руини.

В хода на войната взаимоотношенията между италианците и немците ставаха все по-обтегнати. Разстрелваха хора заради най-дребни провинения. Наоколо вече нямаше мъже, които да ги спрат, като се изключат малкото висшестоящи политици, избегнали военната повинност, но пък скуниците, уличните бандити, бяха започнали да сформират нещо като неофициална съпротива. Те нападаха на тълпи немските танкове, пъхайки бутилки, пълни със запален бензин, в процепите под оръдията. Немските войници от своя страна им отвръщаха с автоматичен огън и после оставяха труповете им да се разлагат по улиците.

Нервите на Куартила вече не издържаха заради непрестанните бомбардировки и един ден, след като намери мъртво тяло пред прага на дома си, каза на Ливия, че е най-добре да се прибере у дома, във Фишино, където е далеч по-безопасно. Ливия предложи семейството на Енцо да дойде с нея, но Куартила не искаше и да чуе:

— Родена съм в Неапол — заяви тя твърдо. — И ще умра в Неапол, ако такава е Божията воля.

Железопътните линии бяха разрушени от бомбардировките и пътуването беше бавно. Провинцията не бе пострадала толкова, колкото Неапол, но храната беше оскъдна и Ливия се оказа принудена да сервира гозби, от които се срамуваше. Дори шопарът Гарибалди измършавя до неузнаваемост, след като остатъците храна от ресторанта бяха намалели до минимум. Не им остана нищо друго, освен да го превърнат в наденички, но и те им стигнаха едва за няколко седмици.

Ливия не спираше да се тревожи за Енцо. Молеше сестра си да й каже дали е жив или мъртъв, но в отговор Мариса винаги свиваше рамене и промърморваше:

— Тази дарба е като радиосигнал от далечна станция. Понякога просто знам, друг път не съм сигурна, но най-често долавям единствено прашене. В случая с Енцо чувам само прашенето. Каквото и да се е случило с него, знай, че е нейде много, много далеч.

Германските войници, които сега бяха основната клиентела на ресторанта, обичайно се държаха доста прилично. Докато една вечер някъде от селцето не се чуха пиянски викове на немски, последвани от изстрели. На следващата сутрин откриха вдовицата Есмералда да лежи мъртва пред дома си. Същата вечер Мариса посипа машинно масло в прахта на площада и направи заклинание, примесвайки кръв от гребен на петел и яйчени черупки. Ливия така и не можа да реши за себе си дали беше съвпадение, но когато след няколко дни край Фишино преминаха немски танкове, нещо в един от тях изхрущя и машината спря насред полето, обвита от гъст, смрадлив дим.