Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Енцо е мой съпруг — подчерта тя.

— Разбира се. И все така ще ти е съпруг, когато се върне. Междувременно обаче смятам, че трябва да помислиш и за него. Кой знае, може да се прибере без крака, ослепял или с откъснати от експлозия ръце. — Ливия притисна длани към ушите си, за да спре тези ужасни думи, но въпреки това продължи да чува гласа му. — Не мислиш ли, че би се радвал, ако си скътала нещо настрана, когато се върне, наместо да те завари затънала в дългове? Аз ще ти плащам достатъчно, за да компенсирам всичко, което си загубила. Никой друг няма да ти помогне. Баща ти сам си копае гроба, като се съсипва от работа на неговите години. Колкото до сестра ти, никой няма да се ожени за Мариса. Прекалено е откачена, пък и не мисля, че самата тя иска да се обвърже. Кой ще се грижи за нея, когато странноприемницата затвори врати?

— Никога няма да…

Той тръсна глава и я прекъсна:

— Случва се непрекъснато. Не си ли ходила до Неапол напоследък? Момичетата там продават телата си за залък хляб. Същото се случва дори в Боскотрекасе. След войната всички ще се преструваме, че в живота ни не е имало подобен период.

— Това е нелепо…

— А ако по някакво злощастно стечение на обстоятелствата бедничкият Енцо никога не се върне у дома… е, ти ще имаш нужда от съпруг, който може да се грижи за теб.

— Млъкни! — кресна тя. — Никога няма да направя това, което искаш от мен.

— О, да, ще го направиш. Поговори с баща си.

— Баща ми е знаел какво се каниш да ми предложиш?

— Той е разумен човек. Разбира се, не е нужно да го занимаваме с детайлите.

Алберто прокара върха на ножа под един от ноктите си. В този момент Ливия осъзна с пълна яснота колко много я отвращава този човек. Въпреки това реши да не си изпуска нервите заради баща си.

— Алберто Спенца — каза тя с леден тон, — не бих си легнала с теб, дори да останеш последният мъж в Италия. Което, предвид факта, че вече си най-дебелият мъж в Италия, а всички останали гладуват, трябва да приемем за съвсем реална възможност. Сега се махай.

Той сви рамене. Изглеждаше напълно спокоен.

— Ще видим дали ще се инатиш толкова, след като погладуваш няколко седмици. — Той отвори вратата и излезе от кухнята. Ливия чу гласа му от съседното помещение. — Нино, дъщеря ти не иска работата, която й предлагам. Всъщност беше толкова груба с мен, че се съмнявам кракът ми отново да стъпи тук. Опитай се да й налееш малко акъл в главицата, става ли? А ако тя пожелае да дойде при мен и да се извини… е, това би било най-добре за всички ни. Стига, разбира се, дотогава да не съм си намерил друга готвачка.

Когато Алберто си тръгна, Мариса и Нино дойдоха в кухнята. Ливия беше толкова бясна, че за известно време дори не можеше да проговори. Наместо това хвърли няколко чинии в мивката и започна да ги мие. Когато една от тях се счупи на две, Мариса наруши мълчанието:

— Значи Алберто ти е предложил работа?

— Ако наричаш предложението да стана негова курва „работа“, да — предложи ми.

— Разбирам.

— Ливия, не знаех… — започна баща й.

Тя се изсмя горчиво:

— А не можа да предположиш?

— Ливия, трябва да оцелеем някак — отбеляза Мариса замислено.

— Какво трябва да означава това?

— Семейство Фарели изпрати и трите си дъщери в Неапол, знаеше ли това? Изпращат по малко пари всеки месец. Откъде предполагаш, че идват те? Алберто е прав — сега всичко е различно. Никой няма да те вини, ако решиш да приемеш предложението му.

— Не забелязвам ти да се пишеш доброволка за секс с тлъстата свиня.

— Ако се стигне дотам…

— Никоя от вас няма да прави подобни неща — отсече Нино. — Другите хора могат да се препитават, както намерят за добре. Докато имаме храна на масата, Албертовците на този свят могат да вървят да се обесят!

Същия следобед по пътя от Фишино пристигна камион. Движеше се толкова бавно през селото, че Ливия успя да види ясно лицата на шестимата войници, които седяха отзад. Всеки от тях държеше пушка. Камионът спря пред остерията и войниците скочиха на земята. Някакъв офицер с къси панталони с цвят каки и обърната на една страна барета със знаците на австралийската армия слезе от кабината.

— Бяхме информирани, че укривате храна тук — каза той на Нино. — Имам официално нареждане да я конфискувам и да я разпределя сред хората си.

— Ливия, Мариса, вървете горе — каза Нино тихо. — Приберете се в стаята си и заключете вратата.

Ливия забеляза безсрамните погледи на войниците, които я разсъбличаха с очи.