Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Докато Джеймс се бе занимавал с тях, Джаксън тихичко беше разпитал момичето и брат му, които после побързаха да се махнат, потъвайки в сенките.

— Тъжна история — въздъхна Джаксън, когато Джеймс се приближи до него. — При това не толкова проста, колкото изглежда на пръв поглед. Децата са скуници — не са виждали родителите си вече повече от година. Момичето е болно от сифилис, така че е било поне частично мотивирано от желанието си да не го разпространява, когато е побягнало. Дадох й адреса на една болница, където да получи пеницилин, но силно се съмнявам, че ще може да си го позволи. С което попадаме в класическия омагьосан кръг на това място. Тя ще бъде принудена да спи с дузина войници, за да заработи парите, с които да се излекува, а междувременно тези войници ще заразят още дузина момичета…

— Сигурно си много щастлив, че се прибираш у дома — каза Джеймс. — Добрата стара Англия ще ти се стори същински рай след всичко това.

— Предполагам — кимна замислено Джаксън. Вдигна очи към рушащите се сгради край тях, към изпочупените прозорци, към отрупаните с цветя балкони и висящото от просторите пране, към стените, облепени с наредбите на трите армии, минали оттук, и след това към тълпите, движещи се в двете посоки по улицата. — Може да ти се стори странно, но това място наистина ти влиза под кожата. И ще ми липсва.

Ливия Пертнини блъсна силно двата тигана, които държеше в ръце, и изгледа ядосано баща си.

— Как точно се очаква да готвя, когато нямам продукти! — изкрещя тя.

Баща й сви рамене:

— Алберто Спенца е тук и иска да яде.

— Този проклет бандит! Толкова често си е навирал зурлата в коритото, че се чудя как все още може да побира храна в тлъстото си шкембе.

— Можеш ли да говориш малко по-тихо — помоли Нино, макар в яда си Ливия да вдигаше толкова много шум, блъскайки тенджери и тигани, че надали някой отвън можеше да чуе думите им.

— Кажи му да се разкара и да дойде друг път.

— И да рискувам да отиде някъде другаде? Той е един от най-добрите ни клиенти. Всъщност е единственият ни клиент в момента.

Ливия въздъхна.

— Мога да направя суго — промърмори тя неохотно. — Но ще трябва да му кажеш, че нямаме никакво месо.

— А малко меланцане фарчите? — попита Нино с надежда. — Знаеш колко много обича Алберто пълнените ти патладжани.

— Предполагам, че ще направя.

— Добро момиче. И може би будино за десерт?

— Не! Нямам време. Освен това имаме само едно яйце.

— В такъв случай…

— Също така нямам време да говоря с теб — прекъсна го Ливия безцеремонно и започна да реже доматите за сугото. Нино се усмихна и излезе от кухнята. Познаваше дъщеря си достатъчно добре, за да знае, че след като сервира пастата, ще приготви някак будино ди ри кота, сладкиша със сирене, въпреки че имаше само едно яйце. Щеше да го стори, понеже беше добро момиче, което слуша баща си, макар и да се преструва, че не го прави, но и защото просто нямаше какво друго да готви. Бяха минали три седмици, откакто за последно бяха успели да си купят продукти. Хората разменяха каквото можеха със съседите си, но сега, когато храната вече трябваше да се продава само на одобрените от правителството места, беше почти невъзможно да си набавиш това, от което имаш нужда, по легален начин.

Сосът, който приготви Ливия, беше простичък, но благодарение на качествените продукти — невероятно вкусен. Тя накълца в него няколко помодоринида, малки доматчета, които растяха единствено край Везувий. Запържи ги с чесън в домашно приготвения зехтин на семейство Пертини. В последния момент хвърли в тигана и няколко листа босилек, които откъсна от растящия пред прозореца на кухнята храст. Сосът беше готов преди пастата.

Мариса взе чинията, за да сервира, а Ливия се зае с останалата част на поръчката. Първо обаче изсипа горещото олио от тигана в стоманен резервоар, който всъщност представляваше обшивката на някакъв снаряд, открит преди време от нея на полето. После добави малко студена вода. Правеше това в името на икономиите — остатъците от храната щяха да потънат на дъното заедно с водата и ценният зехтин можеше да бъде използван отново.

Малко по-късно, докато миеше мръсните тигани, тя осъзна, че не е сама в кухнята.

— О — промърмори. — Какво правиш тук?

Алберто Спенца я наблюдаваше от вратата. Не беше особено изненадана — кухнята по принцип винаги беше отворена за клиентите, които искаха да видят наличните гозби, преди да решат какво да си поръчат. Само дето бившият продавач на панделки идваше тук доста по-често от останалите.