Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Чудесно. Това ще ти бъде полезно. По време на сватбените разпити.

— Да, точно за това исках да те попитам…

— Моят съвет към теб, Гулд — каза Джаксън изненадващо напрегнато, привеждайки се напред, — е да избягваш морската храна, да се пазиш от слънцето и да си мислиш за своето момиче.

— Ами да, разбира се. Това, което не разбирам обаче, е…

— В секундата, когато усетиш, че се задава проблем, кажи, че си фиданцато. Сгоден.

— Ще го запомня — кимна Джеймс напълно объркан.

— Трябва да даваш пример на хората. Вече си сватбен офицер, нали разбираш. — При тези думи Джаксън потръпна леко.

— Всъщност изобщо не разбирам. За първи път научих, че съществува нещо подобно от бележката на вратата ти.

— Това не е моята врата, приятелю. Вече е твоята врата. — Внезапно настроението на Джаксън се подобри. — Така като се замисля, май в крайна сметка ще опитам тези морски таралежи. — Той махна на сервитьора да се приближи. — Ти какво ще искаш? Тук приготвят доста прилични яйца с наденички.

— Звучи ми чудесно. — След като сервитьорът взе поръчките им, Джеймс отново се опита да получи отговор на въпроса, който не му даваше мира. — Ще ми кажеш ли все пак какво представлява работата на един сватбен офицер? В бележките от инструктажа ми не се споменаваше нищо по въпроса.

— А… — Джаксън се поколеба откъде да започне. — Виж, работата всъщност е доста странна. Откакто Съюзниците пристигнаха, много от войниците пожелаха да се оженят за местни момичета. И като казвам много, имам предвид наистина много — всъщност в един момент изглеждаше, че нещата излизат извън контрол. Разбира се, всеки военнослужещ, който иска да се ожени, трябва да получи одобрението на своя командващ. Така, за да ограничат по някакъв начин този наплив от молби за брак, от високите етажи решиха, че всяка потенциална годеница трябва да бъде щателно проучена, за да се установи дали е подходяща и с добър нрав.

— И какво точно трябва да означава това с добрия нрав, за бога?

— В общи линии, че не е курва — поясни Джаксън. — По-важното е, че тя най-вероятно е точно такава, предвид това, което ти обясних днес. Твоята работа е просто да събереш доказателствата. Ако се храни добре и в дома й е останала някаква мебелировка, значи е проститутка. Ако се мие със сапун, а не се търка с въглен, значи е проститутка. Ако може да си позволи зехтин, бял хляб или червило, значи е проститутка. Просто я попитай от какво живее. В девет от десет случая ще чуеш историята за някакъв далечен чичо, която винаги се оказва долна лъжа след щателна проверка.

— Не звучи особено трудно.

Джаксън го погледна странно. За миг Джеймс забеляза в очите му онази болезнена пустота, която бе виждал по лицата на войниците, оцелели след бомбардировка или ранени на бойното поле. След това Джаксън тръсна глава и сякаш отново си спомни къде се намира.

— Не е, предполагам, че наистина не е. — Сервитьорът им донесе кана с червено вино и Джаксън наля щедро в две големи чаши, разсипвайки малко по покривката. — Per cent’ anni.

— Наздраве.

Докато сваляше чашата си след тоста, Джеймс забеляза, че някакъв мъж от съседната маса ги наблюдава с любопитство. По скъпия му костюм той отсъди, че е цивилен и наистина богат. Обядваше с група американски военни. Мъжът улови погледа на Джеймс и му козирува шеговито.

— Кой е този? — попита.

— Кой? А, тоя ли. Името му е Сагарела. По професия е аптекар, но основното му занимание са мащабните далавери. Това е човекът, отговорен за изчезването на повечето пеницилин от складовете.

— Не можете ли да го арестувате?

Джаксън се усмихна безрадостно.

— Всъщност го направих веднъж. Нищо не излезе. Както и сам можеш да видиш, той си има някои много влиятелни приятели.

Храната им пристигна. Точно както беше обещал Джаксън, яйцата с наденичките се оказаха повече от прилични, да не говорим, че бяха пресни, а не изсушени, също както и месото, от което бяха приготвени. След дългите месеци, в които беше ял само консервирана храна, Джеймс започна лакомо да опустошава съдържанието на чинията си.

Джаксън получи морските си таралежи и избягвайки виолетовите им бодли, внимателно започна да изгребва с лъжица ярко оцветените вътрешности. Джеймс никога досега не бе виждал нещо подобно. Сривът на икономиката явно беше поставил доста странни ястия на хорските маси.

— Какъв вкус имат? — попита любопитно.

— Хубав — Джаксън бутна с нежелание чинията си към него. Джеймс потопи върха на ножа си в меките, мазни вътрешности, след което го облиза. Имаше вкус на солени водорасли, но също и някакъв богат, нежен аромат, странен, но в никакъв случай не и неприятен. Опита се да сравни вкуса с нещо познато.