Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Личното ти превозно средство. Каквото и да се случва, не го оставяй на улицата. На янките вече им отмъкнаха три джипа. Да не споменаваме за няколкото камиона, товарния влак и двата бойни кораба, клас С.

— Как се случи така, че работите в обща щабквартира?

— На теория тяхното контраразузнаване и нашата полева сигурност вършат, общо взето, едно и също. Така на някой умник му е хрумнало, че трябва да работим заедно.

— Ти май не си съгласен?

След като излязоха от замъка, Джаксън зави наляво и тръгна бързо по крайбрежната улица. Без дори да се замисля, Джеймс влезе в неговия ритъм и двамата закрачиха в несъзнателен войнишки унисон.

— Е, опитваме се да не си пречим взаимно. Чудничко са се уредили, между другото. Имат си персонал от двайсет и пет човека, срещу трима при нас. Само документацията им заема отделна стая. Как си с италианския впрочем?

Джеймс призна, че за момента рядко схваща дори отделни думи.

— Причината най-вероятно е в това, че са ти говорили на неаполитански. Това си е почти отделен език и някои от по-старите жители изобщо не разбират стандартния италиански. Не се притеснявай, ще свикнеш. Но от Контраразузнавателния център са доста притеснени от факта, че нито един от тях дори не говори нормален италиански.

— Това е доста странно, нали?

Джаксън се изсмя:

— Не бих го нарекъл странно, по-скоро е нещо непредвидено. Има много американци с италиански произход в Пета армия, но всичките са си уредили местенца в складовете. Последното, което искат, е от КРЦ да си врат носа в това, което правят.

— Искаш да ми кажеш, че крадат от запасите на собствената си армия? — попита Джеймс ужасено.

Джаксън спря.

— Знаеш ли какво, ще се отклоним малко от пътя към ресторанта. Има нещо, което трябва да ти покажа.

Той поведе Джеймс нагоре по хълма към стария квартал, който напомняше за мрачна купчина средновековни сгради, струпани една върху друга. Вървяха през средата на този лабиринт по някаква криволичеща алея, която май минаваше за централна улица, но се бе сдобила с това звание основно заради дължината, а не заради великолепието си. Това място прилича на африкански сук 20, помисли си Джеймс — тясно, хаотично и невероятно претъпкано с хора, част от които се опитваха да си купят нещо, а другата — да им го продадат. Импровизираните пазарни сергии, направени от куфари и дъски, бяха отрупани с цялото армейско оборудване, което човек можеше да си представи — порциони, одеяла, преправени в рокли и палта, обувки, цигари, стъкленици с пеницилин, тоалетна хартия и дори телефонни кабели. Минувачите ровеха из купчини с армейско бельо или се пазаряха за цената на шоколадчетата от американските военни дажби. Продавачите наблюдаваха предпазливо двамата офицери, докато минаваха край тях, но като се изключи един съмнителен тип, който побърза да скрие няколко британски байонета, когато ги видя да се приближават, никой не направи дори бегъл опит да прикрие по някакъв начин стоката си.

— В началото се опитвахме да ги арестуваме — обясни Джаксън, — но на следващия ден просто се появяваха нови хора и заемаха местата на прибраните от нас нещастници. Най-големите пари, разбира се, падат от пеницилина. Отмъкнали са от складовете толкова много, че на собствените ни лекари понякога се налага да си го купуват обратно от черния пазар, за да поддържат полевите болници.

Джеймс кимна. Напоследък всички говореха за това медицинско чудо, наречено пеницилин. Преди появата му не съществуваше ефективен начин да се лекуват инфекциите, предизвикани от рани от куршум или шрапнел, така че дори незначителни наранявания понякога можеха да доведат до загуба на крайник или смърт. Някаква американска компания, „Пфайзер“, беше открила начин да произвежда магическото лекарство в промишлени количества и рекламите тръбяха от страниците на вестници и списания, че именно техният продукт би могъл да обърне хода на войната.

— За какво им е на италианците толкова много пеницилин? — попита Джеймс. — В крайна сметка те вече не се сражават.

— Не им трябва за наранявания, а за лечение на венерически болести. Тук са адски разпространени.

— О. Разбира се. — Джеймс си спомни за момичетата, които бе срещнал по-рано. Мноо чисти. Мноо чисти. — Това е много… развратно място, доколкото разбирам?

Вече се бяха измъкнали от пазара и отново бяха поели надолу през стария град. Сякаш за да илюстрира думите му, иззад близкия ъгъл се появи групичка войници. Всеки държеше бутилка в едната си ръка и бе прегърнал кикотещо се момиче с другата.