Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Той зави зад следващия ъгъл и откри, че се е озовал на улица, претъпкана с барове и ресторанти. Това го изненада: в бележките от инструктажа му беше споменато, че подобни заведения все още са официално затворени. „Неапол е първият важен град, който ще бъде освободен от Съюзниците. Свободният свят ще ни наблюдава и ще следи поведението ни“, пишеше там. Джеймс си помисли, че свободният свят може и да се шокира лекичко, ако види това място. Улицата се стесняваше все повече, докато в един момент достигаше ширината на обикновено бюро, а заради вездесъщите мангали беше изключително горещо. Въпреки малкото пространство наоколо беше пълно с народ. Край него се промъкваха хора с униформи в различни цветове, маркиращи различни националности — британското каки и американското маслиненозелено преобладаваха, но се виждаха още поляци, канадци, новозеландци, французи, шотландци и дори гърци. Всички бяха бодри и весели и ловко си проправяха път сред отломките. Имаше и момичета. Накъдето и да се обърнеше, можеше да види тъмнокосите и тъмнооки млади жени, движещи се по двойки, хванали войниците под ръка или облегнали се край баровете в очакване на клиенти. Роклите, направени от армейски одеяла, и преправените униформи явно бяха модата на сезона, което придаваше на мястото атмосферата на някакъв чудат военен лагер.

Беше му трудно да премине през цялата тази тълпа с голямата мешка на рамото си: накъдето и да се обърнеше, винаги удряше някого, подобно на Чарли Чаплин с неговата стълба. В резултат му се налагаше да се извинява практически на всички, с които се разминаваше. На това място чинът видимо не значеше нищо, което беше чудесно, защото наистина му беше трудно да отдава чест с толкова много багаж. Усети как нечии пръсти внимателно опипват раницата му. Обърна се и видя някакъв скуницо 17, който се отдалечаваше през тълпата. Момчето му хвърли поглед през рамо и го изгледа обидено, сякаш искаше да му каже, че да пристегне толкова добре багажа си, беше крайно неспортсменско от негова страна.

Излезе на някакво кръстовище, където един изумително претъпкан тролейбус с трио монахини, висящи от едната врата, бибипкаше яростно в опит да се промъкне през кошмарния трафик. Конвои от камиони бяха насочвани от американски военен полицай с бяла каска, подпомаган от италиански карабинер в натруфена униформа. Американецът имаше свирка в устата си и острият й звук придружаваше всяко негово нетърпеливо и заповедно ръкомахане. Като негова пълна противоположност, италианецът се опитваше да насочва трафика с почти извинителни жестове. Някакъв вол с огромни рога, впрегнат в дървена каруца, напомняща за нещо, излязло от египетски стенопис, се изходи мързеливо насред улицата, докато чакаше реда си, за да премине. Малки момченца притичваха из целия този хаос и продаваха червила и талисмани.

В крайна сметка някакъв приятелски настроен британски офицер го насочи в правилната посока. Трябваше да мине по стръмна странична улица, съвсем малко по-широка от алея, следвана от зигзагообразна редица каменни стъпала. Беше истинско облекчение да се измъкне от глъчката и блъсканицата, така че му отне известно време, преди да осъзнае, че вече не е притискан отвсякъде от сгради.

Той се спря, слисан от красотата на разкрилата се пред очите му гледка. Пред него огромното оранжево слънце се спускаше към Неаполския залив. Под червения небосклон морето бе гладко като огледало. Край брега палмовите дръвчета леко се поклащаха под ласката на бриза. А от другата страна на залива се извисяваше грамадата на Везувий, от чийто кратер се извиваше тънка струйка дим.

— Брей! — каза Джеймс на висок глас. След което, спонтанно припомнил си, че не е тук, за да се наслаждава на пейзажа, а за да довърши една жестока война, той продължи надолу по стълбите към голямата сграда, която се издигаше в края им.

Хората в Полевата служба за сигурност се гордееха с факта, че щабквартирата им се помещаваше на доста забележително място. Ставаше дума за древен замък, който — макар и леко порутен — все още носеше следите от някогашното си величие. След като премина през внушителния вход, украсен с избеляла фреска на нимфи и сатири, увлечени в нещо като бой с торти, Джеймс се озова във вътрешния двор, където видя лимоново дръвче и четири чисто нови джипа.

— Ехо? — провикна се той.

През един отворен прозорец на приземния етаж забеляза възрастен господин с американска униформа, понесъл купчина папки.