Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Извинете — каза Джеймс, привеждайки се през перваза. — Търся ПСС.

— Пробвай на някой от горните етажи — подхвърли с безразличие човекът през рамо.

Толкова по въпроса за споделянето на информация между съюзниците.

— Къде по точно?

— Май беше на третия.

Джеймс отново намести мешката на рамото си и се затътри по масивното стълбище в единия край на двора. Подкованите му обувки чаткаха шумно по камъка — американците се движеха далеч по-безшумно с гумените си подметки.

Отвори вратата на третия етаж и пристъпи в голяма полупразна зала. Елегантно облечена жена седеше до единия прозорец в не по-малко елегантен стол. Към стола с верига беше привързана мършава стара коза, а приседнало по турски на пода до нея хлапе я доеше в кофа. И тримата вдигнаха очи към него, но единствено козата изглеждаше поне отчасти изненадана.

— Скузи 18 — промърмори Джеймс, измъквайки се заднешком през вратата. Беше забравил, че когато американците казваха трети етаж, всъщност имаха предвид втория според английските разбирания.

На долния етаж чу през вратата тракането на пишеща машина и разбра, че този път наистина се намира в близост до офис, впечатление, потвърдено от табелката на вратата „312 Полева служба за сигурност (Британска армия)“. Под нея имаше напечатана бележка, на която пишеше. „Сватбен офицер. Само при предварително уговорена среща. Час за посещения 3,00-4,00“. Същият текст беше преведен и на италиански. Очевидно в някакъв момент бележката е била разкъсана, сякаш някой я бе дръпнал гневно от вратата, след което частите бяха слепени наново. Джеймс свали мешката си и почука.

— Аванти — чу се отвътре.

Той отвори вратата и се озова в голямо помещение. В средата му имаше дълга маса, отрупана с папки и документи. Край нея беше приседнал тъмнокос мъж, който преглеждаше някакви книжа, след което ги подреждаше на купчина. Шарената носна кърпичка, пъхната под яката на униформата, му придаваше доста разпуснат вид.

— Да? — промърмори той, вдигайки поглед.

— Здравейте. Аз съм капитан Гулд.

— О! — Мъжът изглеждаше изненадан. — Очаквахме, че ще дойдете най-рано утре.

— Намерих си превоз от Салерно. Качи ме камион, превозващ доставки до фронта.

— Аха. Чудничко. — Мъжът посочи с жест към купчината документи. — Всъщност точно подготвях нещата за вас. Аз съм Джаксън. — Той стана и подаде ръка.

Джеймс пристъпи напред, за да я стисне.

— Изглежда ми като сериозно занимание — каза той, оглеждайки разпилените по масата листове.

— Такова си е. — Джаксън прокара пръсти през косата си. — Малко съм поизостанал с графика, ако трябва да бъда честен. Щях да ви напиша бележка. Но след като сте тук, какво ще кажете да обядваме заедно?

Джеймс не бе ял нищо, което би могло да бъде описано като „обяд“, от много дълго време.

— Имате ли офицерски стол? — попита с надежда.

Джаксън се разсмя.

— Не съвсем. Имаме си един човек на име Малони, който ни готви дажбите, но кулинарните му умения са доста оскъдни. Подозираме, че краде осоленото говеждо и го продава на черния пазар — местните някак са решили, че действа като афродизиак. Предполагам на принципа, че продукт, който има толкова гаден вкус, все трябва да помага за нещо. — Джаксън имаше лек говорен дефект, заради който накъсваше всяко изречение, правейки паузи на неочаквани места. — Не, аз си мислех да отидем на ресторант. Има едно място, наречено „При Тереса“, долу на пристанището. Продуктите им идват от черния пазар и това се отразява на цените, разбира се, но подобни неща не бива да ни притесняват. Това е една от добрите страни на тази работа — просто молиш собственика да подпише сметката и крайната сума веднага пада с петдесет процента.

— Но не сме ли тук точно за да се борим срещу подобни неща?

— Повярвай ми — каза Джаксън с крива усмивка, — да изритаме швабите от страната е нищо, сравнено с усилията, които трябва да положим, за да накараме неаполитанците да се разделят със своята кльопачка. Пък и в момента имаме по-сериозни неща, за които да се притесняваме. Е, отиваме ли?

— Разгледай картинките, когато ти остане време — каза Джаксън, докато преминаваха покрай фреските във входа. — Някои са доста пикантнички. Ако си падаш по подобни неща, разбира се.

Сега Джеймс се загледа по-отблизо и забеляза, че замерването с торти май не беше основното занимание на нимфите и сатирите.

Джак посочи към един мотор, марка „Мачлес“, паркиран под статуя на Прозерпина 19, чийто гол задник беше нашарен с дупки от куршуми.