Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Джаксън сви рамене.

— Опасявам се, че в случая става дума за най-обикновена пазарна икономика. Швабите мобилизираха всички здрави мъже и ги пратиха в трудови лагери или да се сражават в Русия. След това икономиката просто се срина — проституцията и черният пазар, общо взето, са всичко, което е останало на местните. Според последния бюлетин на Бюрото в Неапол има над 40 000 проститутки. Това, при положение че женското население е към 90 000. Като извадиш от сметката най-старите и най-младите, спокойно би могъл да кажеш, че почти всяка жена, която видиш, е в играта.

— И ние не можем да направим нищо по въпроса?

Джаксън го стрелна с поглед, след което каза спокойно:

— Да спечелим войната би било чудесно начало.

— Имах предвид дали не можем да направим нещо тук, в Неапол.

— Правим, каквото можем. — Джаксън посочи към табелката на някакъв магазин. Оригиналният надпис беше заличен с боя и отгоре беше надраскано ПРО ПУНКТ. — Официално проституцията е нелегална и не я толерираме. Даваме безплатни предпазни средства на всеки войник, който поиска. Има и някакво лекарство, което момичетата могат да използват, за да се изчистят — мъжете го наричат синята пудра. Но интересите ни се разпростират дотам. Всичко, от което се интересува Съюзническото военно правителство, е войниците да бъдат в добро здраве. След няколко седмици тук повечето от тях се връщат на фронта. И ако могат да си стоят на краката и да държат пушка, значи всичко е наред.

Когато се върнаха отново на крайбрежието, Джаксън бутна Джеймс през входа на някакъв ресторант. Беше сумрачно заради спуснатите щори и претъпкано с народ. Повечето посетители бяха офицери, но се забелязваха и редови войници, които забавляваха местни момичета, а на няколко от масите седяха изненадващо добре облечени англичани, някои от които обядваха в компанията на американски и британски висши военни.

— На това място ти е трудно да си представиш, че навън бушува война, а? — ухили се Джаксън, наслаждавайки се на изненадата, изписана върху лицето на Джеймс.

— Синьор Джаксън. Толкова много се радвам да ви видя. — Собственикът на заведението си проправяше път покрай масите към тях.

— Ще те помоля за тиха маса, Анджело. С колегата ми ще говорим по работа.

Италианецът се усмихна и ги отведе до една свободна маса в дъното.

— Жените изглеждат много добре, нали? — отбеляза Джаксън, докато се оглеждаше наоколо, след като седнаха. — Викат му Швабската диета, всичките гладуват жестоко. — Върху масата лежеше лист с написано на ръка меню. — Мястото е добро, но все пак внимавай какво си поръчваш. По улиците на Неапол не са останали много котки.

Един сервитьор мина покрай тях, носейки голяма чиния с риба, която показваше на хранещите се, за да привлече вниманието им. Джаксън го спря.

— Хвърли им едно око — каза на Джеймс. — Да забелязваш нещо странно?

— Изглеждат ми съвсем нормално.

— Главите не съвпадат с телата.

Сега, когато Джеймс се вгледа по-внимателно, забеляза, че всяка риба се състои от две отделни части, поставени внимателно една до друга. Измамата беше почти незабележима.

— Най-вероятно телата са на едни малки местни акули — каза Джаксън с презрение. — Месото се яде, но трудно може да мине за деликатес. — Той заговори гневно на италиански. Сервитьорът се присви и отвърна нещо. Джеймс отново се почувства неуютно, защото не можеше да схване повечето от думите. Джаксън кимна. — Изглежда, че днес предлагат морски таралежи, но и тях не бих ти ги препоръчал.

— Защо?

— Имат малко неудобен страничен ефект. — Виждайки неразбиращото изражение на Джеймс, той снижи глас. — Действат на либидото. Освен ако не планираш да посетиш някоя от стаите на горния етаж, по-добре яж нещо друго.

— Искаш да ми кажеш, че това място е… публичен дом?

Другият мъж сви рамене.

— Е, не точно. Но във всеки ресторант, свързан с черния пазар, винаги се навъртат и едно-две момичета. Тук можеш да откриеш една всеизвестна красавица — със стъклено око и особено податливо на интервенции гърло. Ако си падаш по подобни неща, разбира се. — Той се облегна назад, наблюдавайки внимателно Джеймс. — Женен ли си, Гулд?

— Ами… — Джеймс заекна, неподготвен за подобен въпрос — не точно.

— Но си имаш някоя, която да те чака в родината.

— Абсолютно. — Джаксън явно очакваше повече подробности, така че добави. — Казва се Джейн. Джейн Елис. Много земно момиче.

— Сгодени ли сте?

— Общо взето…