Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Откакто Енцо отиде на фронта преди четири години, Алберто рядко пропускаше възможност да намине. Той бе забогатял значително след началото на войната — всички знаеха, че е гангстер, а може би дори каморист, член на мафията. Ливия беше забелязала как я гледа и това я плашеше. Всички италиански мъже зяпаха хубавите момичета, но в скришните погледи, които Алберто й хвърляше, когато мислеше, че тя не го вижда, имаше нещо особено противно — наблюдаваше я така, както особено голям лакомник би гледал пълната с храна чиния на съседа си.

Днес поне явно бе решил да се държи учтиво.

— Страхотно ядене — усмихна се той, поглаждайки огромното си шкембе. — Ще можеш ли да ми направиш и едно кафе?

— Само от жълъди — отвърна тя рязко, след което се зае да размества тиганите върху печката. Нямаше за кого другиго да готви, но докато се преструваше на заета, нямаше да й се налага да го гледа.

— В такъв случай съм извадил късмет, че си нося.

Тя изненадано вдигна очи към него. Алберто извади някаква смачкана хартия от джоба си и я разгъна. Кухнята се изпълни с аромат, какъвто Ливия не бе надушвала отпреди войната. Въпреки нежеланието си, след като вдиша плътното огнено ухание, гневното й изражение се посмекчи.

— Наричат го нескафе — обясни Алберто. — Американците го получават с дневните си дажби. Ако трябва да сме честни, е доста далеч от истинското кафе, но поне е по-добро от жълъдите. Трябва да се подслади с малко захар, преди да докара по-приемлив вкус. — Той се усмихна, показвайки бели зъби под тъничкия си мустак. За щастие си нося и захар. — Постави нова загърната хартийка върху плота. — Какво ще кажеш да се присъединиш към мен за по кафе?

Ливия не беше виждала захар вече повече от година. За всяка рецепта, която изискваше подсладяване, използваше няколко капки мед.

— Ще взема кафеника — каза тя, протягайки се към шкафа, за да вземе наполетаната, класическата кана, наподобяваща по форма пясъчен часовник, в която се приготвяше кафе.

— Няма нужда. Просто трябва да добавиш малко гореща вода. Простичко, а!

Тя сви рамене и сложи тенджерка с вода върху печката.

— Знаеш ли — заговори отново Алберто, — наистина е срамота, че нямате никакви клиенти. Ще изгубиш кулинарните си умения, ако тази война продължи още.

Ливия си беше мислела същото, но нямаше намерение да го признае гласно.

— Не се оплаквам. Пък и войната ще свърши скоро.

Той повдигна вежда.

— Смяташ ли? Моите източници ми казват друго. Още поне година, може би дори три. Американците не горят от желание за още жертви, а германците не дават признаци, че скоро ще се предадат.

Ливия потръпна. Мили Боже, наистина ли нямаше да види Енцо още цели три години? Вече бяха изминали четири, откакто двамата бяха заедно за последно.

Сякаш прочел мислите й, Алберто каза:

— Това е доста време да се опитвате да поддържате това място. Сигурно губите пари всекидневно.

— Ще се оправим някак — отвърна тя предизвикателно.

Той взе един от ножовете и започна да си чисти зъбите.

— Разбира се — отбеляза замислено, — винаги съществува вариантът да дойдеш в дома ми и да готвиш за мен.

— За теб? В твоята къща?

— А защо не? — каза той, кръстосвайки дебелите си ръце. — Войната ми се отрази добре финансово. Мога да си позволя една… — той се поколеба — домашна помощничка. Бих предпочел да наема теб, а не някоя друга.

Тя разля кафето в две чаши. Ухаеше приятно, но когато приближи нос, усети острата миризма на химикали. Отпи една глътка. Беше слабо и горчиво и предлагаше далеч по-малко вкус, отколкото ароматът бе обещавал.

— Домашна помощничка — повтори. — Значи няма да бъда само готвачка?

Той отново сви рамене.

— Е, имам и някои други нужди.

Тя го стрелна с поглед.

— Като например?

— Ами пране, чистене… нещата, които съпругата ми би правила за мен, ако бях женен — каза той небрежно.

Тя усети как страните й поруменяват. Алберто отпи от кафето си, сърбайки шумно.

— Нещата, които си правила за Енцо — добави почти нежно. — Той разказваше на приятелите си, че си била страхотен улов. — Алберто се ухили многозначително. — Въпреки че като се замисля, май не използваше точно тези думи.

Тя усети как сърцето й се свива. Какви глупости беше говорил Енцо? Тази част от съвместния им живот беше нещо лично. Защо не можеше да си държи устата затворена? Усети, че се изчервява отново, този път от срам.

— Чух, че си е имал и специален прякор за теб. Везувиета. Неговото малко вулканче.