Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— А колко ще искаш за момичето? — попита тихо.

— Тя не се продава — отсече Нино.

Мъжът сви рамене и прибра портфейла. Отдаде чест с подигравателен жест и се качи в кабината на камиона. Докато се отдалечаваше, едно от пилетата, явно стреснато от движението, изскочи от каросерията, размахало отчаяно криле. Камионът не спря. Скоро единственият звук наоколо беше хлипането на Ливия, прегърнала голямата глава на Пупета.

— Извадихме късмет — въздъхна тежко Нино, когато камионът изчезна от поглед.

— Наричаш това късмет? — проплака Ливия. — Та те ни взеха всичко.

Нино приклекна до нея и я погали нежно по косата.

— Не, не всичко. Не разбираш ли? Можеше да бъде много по-лошо.

Само за четири години всичко се бе променило до неузнаваемост.

Когато Мусолини обяви войната, някои от жените казваха, че също като останалите италиански мъже той се прави на отворен и е започнал битката, за да се изфука. Разбира се, никоя не би посмяла да каже това пред мъжете, повечето от които смятаха, че Дучето е спасил страната от икономически колапс. Съюзът с Хитлер беше просто поредното доказателство, че Мусолини знае от коя страна е намазана с масло филията на управляваната от него държава.

Енцо напусна дома си с целувка и помахване с ръка за довиждане, убеден, че ще се прибере до няколко месеца. После започнаха да идват първите официални писма. От Африка, от Гърция, а после и от Русия. Почитаеми синьор и синьора, с дълбоко прискърбие правителството желае да ви информира за героичната саможертва на вашия син… В някои отношения беше дори по-страшно да не знаеш дали близките ти хора са живи или мъртви, когато в един момент писмата от тях просто спираха да пристигат, какъвто бе случаят с тези от Енцо. Мариса писа на Ливия, че понякога селяните от Фишино я молят да използва дарбата си, за да им каже дали техният син или съпруг все още е сред живите. Тя винаги им отказваше, обяснявайки, че не може да вижда какво се случва толкова надалеч, макар понякога да споделяше с Ливия, че този и този човек никога няма да се върне.

В гарнизона при Торе ел Греко имаше германски войници, първите синеоки мъже, които Ливия виждаше в живота си. На пръв поглед изглеждаха дружелюбни въпреки униформите и оръжията си — в крайна сметка всички те бяха съюзници, при това заели печелившата страна в този конфликт. Но младите мъже, които отказваха да се присъединят доброволно към армията, биваха отвеждани от домовете си насила по време на мащабните растреламенти — арести, и изпращани в трудови лагери. Немците претърсваха къщите в малките часове на нощта, отваряха гардеробите, чукаха по стените, за да търсят скривалища, ритаха вратите с тежките си кубинки, а кучетата им лаеха толкова яростно, че събуждаха целия квартал.

Белият хляб, произвеждан преди войната в местните пекарни, изчезна. Купоните за храна осигуряваха единствено изсъхнал черен самун, чиято твърда като камък кора прикриваше факта, че вътрешността му бе просто въздух, примесен с жилаво тесто, което трудно можеше да мине за питателно. След заминаването на мъжете в апартамента на родителите на Енцо живееха само четирима души, но обединените им купони едва стигаха за един самун на седмица, малко паста и боб.

Една нощ Ливия се събуди от странна светлина, струяща през прозореца, придружена с оглушително боботене на двигатели. Тя стана от леглото, което сега делеше с Кончета, по-малката сестра на Енцо, и излезе да види какво става. Ахна. Самолетите се носеха в небето като зловещи черни облаци, а нощта бе осветена от призрачната сребриста светлина на стотиците сипещи се авиационни бомби кандила.

Ливия знаеше какво трябва да направи: да потърси сигурно убежище в големия тунел, пронизал хълмовете под Неапол. Тя бързо измъкна рокля и разтърси Кончета, за да я събуди, но бомбите кандила вече бяха изпълнили задачата си, осветявайки града, и първите истински бомби започваха да се сипят от небесата, докато те бягаха към тунела. От поразените сгради хвърчаха дървени и каменни отломки, небето бе изпълнено със свистящия грохот на падащите бомби, а в далечината, към пристанището, сребристият блясък на кандилата бе заменен от жълтото сияние на бушуващите пожари. Въпреки това улиците бяха пълни с хора, щуращи се във всички посоки, сякаш беше ден. Докато притичваха покрай някакви сгради, горещата ударна вълна от близка експлозия почти успя да повали Ливия на земята. Тя чу как разлетели се късове метал забарабаниха по стената зад нея. Над Неапол бушуваше буря, буря от огън и стомана, през която трябваше да тичаш приведен, блъскан от парещия вятър на взривовете.