Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Най-накрая дойде моментът, за който всички вече знаеха, че ще настъпи рано или късно. В пристанището акостираха няколко бойни кораба, а отблясъците и трещенето на огромните им оръдия, напомнящо за зловеща гръмотевична буря, караше Присила и Пупета да тропат изнервено с копита. На следващия ден Неапол бе разтърсен от нови експлозии — германците взривяваха всичко, което не можеха да опазят. Инвазията на съюзническите войски беше започнала.

За известно време атмосферата във Фишино беше почти празнична. Хората казваха, че нацистите са се предали, че съюзниците вече са завладели бреговата ивица, а Рим вече е в тяхно владение. Тези слухове обаче се оказаха доста далеч от истината. Американските и британските войници всъщност трябваше да се борят за всеки сантиметър земя. По-рано през годината поне бе имало какво да се яде, но когато есента отстъпи пред ледения полъх на зимата, хората започнаха да гладуват. Остерията остана отворена единствено благодарение на хора с пари и връзки като Алберто, които обикновено сами си носеха продуктите за поръчваните от тях ястия. За останалите клиенти менюто бе ограничено до малкото неща, които семейство Пертини можеше да задели за тях. Понякога дори сервираха супа, направена от водата, в която бе варена вчерашната паста, овкусена с малко билки, или пък салата, приготвена от накиснати в мляко залци сух хляб. Единствено неоспоримият готварски талант на Ливия превръщаше тези импровизирани гозби в нещо не само годно за ядене, но и сравнително вкусно. До Коледа обаче дори и пастата вече се намираше трудно, а чувал брашно струваше колкото седмичната заплата на местните.

Много преди съюзническите войници да конфискуват останалата в дома на семейство Пертини стока, беше станало ясно, че освободителите не просто не са по-добри, но в някои отношения дори са по-лоши от немските окупатори. Италия се беше превърнала в бойно поле, на което нито една от сражаващите се страни не беше италианска и нито една не се интересуваше от мизерстващото цивилно население, защото основната и единствена цел беше да се спечели войната.

Някакво мъничко гущерче забеляза, че Джеймс е буден, и побърза да се шмугне в една от пукнатините по стената. За първи път от месеци той бе получил възможността да спи не само в самостоятелна стая, но и в удобно огромно легло, така че в първия момент не можа да осъзнае къде точно се намира. После видя затворените цветни капаци на високите прозорци. Отиде да ги разтвори, след като стана от леглото. Разкрилата се пред очите му гледка май се наричаше trompe I’oeil 21 — картина от вътрешния двор на замъка, създаваща илюзията, че човек гледа към Неаполския залив, с единствената разлика, че тук наместо бойни кораби в морето се плацикаха голи нимфи. Далеч на хоризонта Везувий избълва към небето почти съвършено кръгло облаче дим.

Той си облече униформата и под мрачния взор на някакъв каменен херувим се избръсна пред мръсното сребристо огледало. Присви очи, вторачен в отражението си. Със сапуна, покриващ бузите му, беше доста лесно да си представи как би изглеждал с брада — по-възрастен и представителен. След интервенцията с бръснача лицето, което го гледаше отсреща, отново беше момчешко. Въпреки това му се стори, че къдравата му кафеникава коса е започнала да оредява. Според слуховете използването на раздавания в армията шампоан водеше до оплешивяване. Не може да остана без коса, помисли си леко притеснен, та аз съм още едва на двайсет и две.

В училище най-много му допадаха класическите науки. Той бе открил нещо успокояващо както в историята, така и в езика на Древния Рим и в начина, по който се бе развила онази империя, не много по-различна от тази, чийто поданик беше и самият той, но много по-привлекателна заради факта че запечатаното й върху страниците на книгите величие никога нямаше да помръкне. Колкото до латинския, той беше като крикета — веднъж усвоил граматическите му правила, всичко придоби кристално ясен смисъл и Джеймс се бе влюбил в този език, въпреки че нямаше как да открие някой древен римлянин, с когото да си побъбри. Когато го мобилизираха, лингвистичните му познания се оказаха достатъчно условие, за да бъде разпределен в разузнаването, и по-точно в Полевата служба за сигурност, където му бе даден избор да научи италиански, френски или арабски. Той се спря на италианския, защото му се стори най-близък до латинския. Бе прекарал няколко чудесни седмици под наставничеството на някакъв мрачен граф от Тоскана, който го беше карал да чете Данте Алигиери на глас чак докато акцентът му не се бе изгубил почти напълно. След това, водени от обичайната си бюрократична немарливост, от ПСС го бяха изпратили в Африка. Наложи се намесата на командващия му офицер, за да може в крайна сметка да попадне в Неапол.