Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Пътьом се отбиха и до затвора Поджо Реале, където откриха все така спокойния и невъзмутим Сагарела, който точно в този момент се наслаждаваше на обилната си закуска. Ако на това място имаше килия, която можеше да се сравни с президентския апартамент в хотел, то това беше именно неговата, без съмнение доста по-голяма от жилището на Алджиса Фиоре. Един от надзирателите тъкмо застилаше леглото му с чисти чаршафи. Джеймс също така забеляза, че затворникът носи току-що изпрана риза.

— За да ме освободите ли сте дошли? — поинтересува се той.

— Обвиненията ни към вас все още не са готови. Ще останете тук, докато това стане.

Сагарела попи устните си със салфетка.

— Силно се съмнявам в това — увери ги аптекарят. — Всъщност съм доста изненадан, че изобщо ви виждам. Очаквах досега да са ви разпределили достатъчно далеч от Неапол.

— Сигурен съм, че ще се изненадате доста неприятно от това колко различно е Съюзническото военно правителство от тези, с които сте имали вземане-даване досега.

— Ако разбирам правилно, говорите за вашата всеизвестна липса на корумпираност, която, прочее, вече ми е струвала доста пари. — Надзирателят беше приключил с леглото и донесе купа с вода, четка за бръснене и сапун, след което се зае с енергични движения да сапунисва бузите на затворника. — Запомнете едно нещо, ние неаполитанците сме били под окупация и преди. От арагонците, от австрийците, от бурбонците, от италианците — да, дори от италианците, от германците… сега е дошъл редът на Съюзниците. Виждате ли, имаме доста опит зад гърба си.

Надзирателят плъзна острието на бръснача по бузата на Сагарела. Аптекарят затвори очи и тихичко изсумтя от удоволствие. След което с небрежен жест отпрати Джеймс и Ерик.

— За мен ще бъде истинско удоволствие да тикнем този човек зад решетките — сподели Джеймс, докато двамата излизаха от затвора.

— Той вече е зад решетките — отбеляза Ерик. — И си живее там царски, както се убедихме преди малко.

— Отнасят се така с него само защото е убеден, че скоро ще бъде на свобода. Ако бъде осъден, ще се превърне просто в поредния затворник.

— Джеймс, знаеш ли колко гангстери сме успели да осъдим, откакто сме в Неапол?

— Колко?

— Трима — изсумтя Ерик. — Документите изчезват. Свидетелите не се появяват или сменят историите си в последната минута. Един дори получи епилептичен припадък, докато даваше показания, и трябваше да бъде откаран в болница, а случаят да бъде приключен без него. Да не говорим как спонтанно се оказва, че обвинените имат толкова впечатляващ принос към делото на Съпротивата, че трябва да им дадем медал, а не присъда. Всичко това, преди изобщо да се стигне до съдиите, които избирателно не чуват определени неща в залата, или пък до самите затвори, където ключалките се оказват извънредно некачествени. Освен това Сагарела не говореше празни приказки — има войници, които биват разпределени другаде по бързата процедура, след като правилните думи са били прошепнати в правилното ухо. Не знам дали си чувал името Вито Дженовезе, но този човек е много важна клечка в Съюзническото военно правителство. И като казвам много важна, имам предвид сред най-важните. Разказват, че когато генерал Кларк пристигнал за първи път в Неапол, той изявил желание да опита местните рибни ястия. Проблемът бил в това, че нито една рибарска лодка не можела да влезе в морето заради мините. Вито организирал грандиозен пир по случай пристигането на генерала, като просто откраднал всичката риба от неаполския аквариум. Малко по-късно той заел поста официален съветник на висшето командване. Ако някой като Сагарела наистина е под негова защита, не можем да направим почти нищо.

В Куестура, главното полицейско управление, Джеймс обясни, че искат да разпитат арестуваните при акцията на Виа Форчела. След като попълниха множество формуляри, двамата бяха отведени до килиите. И по-точно до една килия, в която съвсем сам седеше някакъв старец.

— Какво става тук? — попита Джеймс. — Къде са другите?

Полицаят, който ги бе довел, повдигна вежди.

— Какви други?

— Вчера на Виа Форчела трябва да е имало десетки хора, търгували с нелегални стоки. Къде са те? — Виждайки, че полицаят няма да му каже нищо, Джеймс се обърна към стареца. — Колко бяхте, когато ви докараха тук?

— О, двайсет или трийсет.

— Къде са останалите?

— Тръгнаха си през нощта — каза старецът с тъга в гласа. — И аз щях да се махна от тук, но не мога да си платя глобата.