Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Каква глоба?

— Петдесет лири. — Старецът разпери ръце. — Аз търгувам със старо желязо, нямам петдесет лири.

— Той греши — произнесе полицаят с равен тон. — Никой не е бил глобяван. Можете да видите документацията, ако желаете.

Джеймс въздъхна:

— В какво е обвинен този човек?

— Продажба на медни телефонни кабели.

— И няма никаква връзка с търговията с пеницилин?

— Изглежда, че няма.

— Моля ви — каза старецът, — наистина трябва да изляза от тук. Разбирате ли, жена ми вече е доста възрастна и нямаме съседи. Опасявам се, че ако не се прибера у дома, няма кой да й приготви нещо за ядене.

Полицаят донесе ролка телефонен кабел.

— Открихме това у него.

— Режа германските кабели — каза старецът гордо. — Точно това трябва да правя, нали? Ние не харесваме германците.

Джеймс преведе думите на стареца и Ерик се почеса по главата.

— Това е било, преди да дойдат Съюзниците. Разпространявахме позиви, с които призовавахме италианците да нанасят максимален брой щети. Но след като пристигнахме, очевидно искаме кабелите да не се пипат, защото вече ги използваме самите ние.

— Ето — каза старецът, измъкна от джоба си оръфана листовка и гордо я разгъна. — Виждате ли? Тук пише да режем кабелите. Ще получа ли медал?

— Вече не можете да режете телефонните кабели — обясни Джеймс. — Сега те са наши.

— Ама това са германски кабели.

— Да, но… — Джеймс въздъхна. — Всъщност няма значение.

И тримата гледаха стареца, който изглежда си нямаше и идея какво се случва със страната му в момента.

— Не можем ли просто да го пуснем? — предложи Ерик.

— Това е невъзможно — заяви строго полицаят. — Повдигнати са му обвинения за разрушаване на съюзническата военна собственост. Наказанието е до десет години затвор.

— Какво ще правим? — попита Ерик.

— На практика не можем да сторим нищо — промърмори Джеймс мрачно. — Официално той е извън нашата юрисдикция.

Старецът им даде адреса си в някакво селце южно от Неапол. Когато се върнаха в щабквартирата, Джеймс взе мотора си, избута го надолу по каменното стълбище и запали двигателя. Главните пътища вече бяха почистени от отломки и някои от трамваите из града бяха в движение. Повечето водачи на двуколесни превозни средства тук явно се чувстваха едва ли не длъжни да се хванат за някоя от мотрисите и да пропътуват така по-голямата част от пътя си, за да пестят бензин или мускулни усилия. Джеймс почувства истинско облекчение, когато най-сетне се измъкна от града. Беше прекрасен пролетен ден, а греещото в лицето му слънце го караше да се чувства така, сякаш всички войни на този свят се намират на хиляди мили от него.

Местностите, през които преминаваше, изглежда не се бяха променили особено от Средновековието. Из малките нивички работеха прегърбени жени, облечени в същите безформени черни рокли и със същите забрадки, които предците им сигурно бяха носили по времето на Бокачо. Тук-таме се виждаше по някой бик или муле, които да помагат в работата, но повечето очевидно се извършваше на ръка.

Най-накрая той откри селото, към което го бе упътил старецът, и местните го насочиха към съответната къща. Намираше се насред обрасло с бурени поле. Джеймс предположи, че мъжът вече бе остарял прекалено много, за да обработва земята си. Купчини от метални отпадъци — каросерия от изгорен камион, изкривени останки от немска бомба, празен американски контейнер за амуниции — свидетелстваха каква е новата му професия. Над цялото място тегнеше зловеща тишина.

Самата къща беше по-скоро някаква стара селскостопанска постройка, към която бяха построени няколко допълнителни помещения. Джеймс почука на вратата.

— Здравейте — провикна се.

Никой не му отвърна.

Той бутна вратата и влезе вътре. Когато очите му привикнаха със сумрака, видя покрито с парцали легло под един от прозорците. Нещо под тях се раздвижи и той забеляза очертанията на съсухрено старческо лице. Две незрящи, помътнели очи се взираха немигащо в тавана.

— Buongiorno, signora — каза Джеймс учтиво.

Старицата не показа с нищо, че е усетила присъствието му. Той си помисли, че жената е на прага на смъртта. Когато погледна в малката кухничка, установи, че там няма абсолютно никаква храна.

— Искаш да направим какво? — Майор Хийткоут го беше зяпнал невярващо.

— Искам да помолим италианците да го освободят — повтори Джеймс. — Дори и наистина да е извършил престъпление, нещо, което е доста спорно, той би могъл да бъде пуснат на свобода дори и само от състрадание.