Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Първата неделя от Великите пости беше след по-малко от седмица.

— Ще видя какво мога да направя, за да ускоря максимално одобрението за брак.

Синьор Ди Каталита-Госта се поклони:

— Оказвате ни чест с добрината си.

— Не се притеснявайте. За мен е удоволствие най-сетне да постигна нещо ползотворно в цялата тази каша.

Джеймс се върна в Палацо Сатриано в прекрасно настроение и дори сблъсъкът с претоплените „Месо и зеленчуци“ на Малони не можа да го помрачи.

В неделя сутринта звънът на телефона го събуди в шест часа. Беше майор Хийткоут, който веднага заговори по същество:

— Какво знаеш за разбеснялата се тълпа в катедралата?

— Не знаех, че в катедралата има беснееща тълпа.

— От военната полиция се опасяват, че това може да прерасне в истински бунт. Иди да видиш за какво става въпрос.

Връзката прекъсна.

Джеймс се облече и слезе на долния етаж. Реши, че ако наистина щеше да си има работа с бунт, е по-безопасно да пристигне с джип, отколкото с мотоциклета си, и отиде да събуди Ерик.

Американецът го гледаше сънливо, докато Джеймс опитваше да му обясни, че предотвратяването на потенциален бунт е малко по-важно от сутрешната чаша кафе, така страстно желана от приятеля му. Въпреки пропуснатото в програмата кафе минаха повече от петнайсет минути, преди намусеният Ерик най-сетне да се качи в джипа и да откара двамата до Дуомото.

Близо до катедралата пътят беше блокиран от голяма тълпа хора. Докато Ерик се опитваше да си пробие път напред, натискайки клаксона, Джеймс забеляза, че тълпата изглежда по-скоро отчаяна, отколкото агресивна. Жените скубеха коси и плачеха, старците протягаха ръце към небето, а малки момиченца със забрадки на главите пищяха истерично. Сред хората имаше много монахини и свещеници, които непрестанно се кръстеха. Гледката беше извънредно странна и малко плашеща.

Внезапно Джеймс забеляза познато лице. Каза на Ерик да отбие и отвори вратата на джипа.

— Доктор Скотера — извика той. — Качвайте се.

Адвокатът изглеждаше леко притеснен, сякаш го бяха хванали да прави нещо непристойно. Въпреки това се качи в джипа и бързо затвори вратата след себе си.

— Трябва да се върнете — настоя той.

— Защо? Опасно ли е?

— За вас? Да, може би мъничко. Тълпата е доста превъзбудена. Но в момента съм по-притеснен за себе си. Не бих искал да ни виждат заедно след безумния ви опит да сложите под контрол търговията с пеницилин.

— А, значи сте чули за това — промърмори Джеймс.

— Приятелю мой — каза доктор Скотера надменно, — не просто съм чул. Събитията от онзи ден вече са пресъздадени в една чудесна балада, която се продава по пет лири на страница. Вашето име присъства доста често в текста, не само във всеки куплет, но също така и в припева, а той се пее, придружен с определени жестове, които всеки път много забавляват аудиторията. Трябваше да послушате съвета, който ви дадох тогава. Сега вече можем ли да си тръгваме?

— Какво изобщо става тук? — попита Ерик, подкарвайки джипа на задна.

— Кръвта се е втечнила. — И двамата го изгледаха неразбиращо, така че доктор Скотера обясни. — Кръвта на светеца. Това е много известна реликва, пазена в специален параклис. Два пъти годишно, винаги в едни и същи дни, засъхналата кръв се втечнява. Ако — какъвто е и случаят в момента — тя се втечни по друго време, това означава, че над Неапол е надвиснала голяма трагедия.

— Искате да кажете, нещо по-лошо от това да бъдете окупирани от германците, младите ви мъже да се сражават в Русия, а Неапол да бъде методично опустошаван от три различни армии?

— Това, разбира се, е просто суеверие — каза доктор Скотера високомерно, — на което образован човек като мен никога не би повярвал.

— Значи днес просто сте станали рано?

Доктор Скотера подсмръкна.

Ерик отби джипа и изгаси двигателя.

— Най-добре ще е да отидем и да видим какво става там.

Двамата си пробиха път през тълпата към една от страничните врати на катедралата. Вътре ситуацията не беше по-спокойна — шумното море от хора се беше разпростряло от стена до стена, някои обикаляха наоколо и излъчваха ясно забележимо напрежение. Най-накрая успяха да открият някакъв свещеник.

— Всичко е заради светеца — въздъхна той. — Заради кръвта. От дълбините на Ада ще се надигнат пламъци, в които мнозина ще загинат.

Хората, които стояха достатъчно близо, за да чуят думите му, започнаха да се вайкат. Свещеникът внезапно се оживи:

— Както и да е — каза той гръмко, посочвайки към друг свещеник, който тъкмо излизаше от вестиария, окачил табличка на врата си, подобно на момичетата, които продаваха цигари в киносалоните — единствено реликва от някой християнски мъченик би могла да предложи на вярващите някаква защита.