Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част II - Време на поражения)

Сула му предаде писмата от Юлия и Гай Юлий Цезар, след което събра смелост и му поднесе съболезнованията си за смъртта на втория му син, когото Марий така и не бе успял да зърне.

— Бих искал да ти споделя искрените си съчувствия за това, което сполетя малкия Марк Марий — рече той, като в същото време се питаше как стана тъй, че неговата дъщеричка Корнелия Сула, която и при заминаването му все още напомняше повече на някоя голяма мишка, продължаваше да се инати и да живее.

По лицето на Марий премина сянка, но само след секунда вече и помен не беше останало от нея.

— Благодаря ти, Луций Корнелий. Има време и за други деца, пък тъй и тъй малкият Марий е жив и здрав… Когато тръгваше от Рим, жена ми и синът ми бяха ли добре?

— Много добре. Както и всички от семейството на тъста ни.

— Отлично! — С това личните разговори приключиха. Марий свали бронята си, остави я на една странична маса и се надвеси над писалището си, където беше разгърната голяма карта, изрисувана върху специално обработена телешка кожа. — Идваш тъкмо навреме да се запознаеш с Нумидия отблизо. След осем дни потегляме за Капса. — Проницателните му очи се впиха в лицето на Луций Корнелий с белеща се кожа и цялото на петна. — Бих ти препоръчал да проучиш пазарите в Утика и да си намериш шапка с достатъчно голяма периферия. Отдалеч се вижда, че си прекарал цялото лято на открито. Но слънцето в Нумидия е много по-жестоко от това над родната Италия. Ще изгориш като тресчица.

Беше прав; Сула жестоко страдаше от слънчевите лъчи, измъчвали го през дългите месеци, докато обикаляше Италия в обучаване както на записалите се доброволци, така и на самия себе си — разбира се, мъчейки да скрие по възможност пълната си липса на опит. Гордостта не му позволяваше да се крие на сянка, докато другите се бъхтят в жегата, и пак гордостта го караше да не се разделя с атическия си шлем — знак на висшия пост, който заемаше, — напълно неспособен да го скрие от парещите лъчи на слънцето. Най-жестоките изгаряния вече бяха позабравени, но кожата на лицето му беше дотолкова лишена от пигмент, че колкото и да я излагаше на слънце, тя никога нямаше да потъмнее. Ръцете и краката му не изгаряха толкова жестоко и може би след известно време щяха да привикнат с постоянното излагане на слънце. Но лицето му? То беше безнадежден случай.

Всичко това трудно убегна от погледа на Марий, който добре си даваше сметка и за колебанието, с което Сула би се отнесъл към съвета му. Затова се настани на стола си и посочи към подноса с виното.

— Луций Корнелий, трябва да знаеш, че когато на седемнайсет за пръв път се записах в легионите, и на мен ми се смееха за това или онова. В началото ми се смееха, че съм бил мършав и дребен, после — че съм бил едър и тромав. Смееха ми се, че не говоря гръцки. Смееха ми се, че не съм римлянин, ами италиец. Затова много добре разбирам унижението, което чувстваш заради тази си млечнобяла кожа. Но за мен, твоя началник, е много по-важно да бъдеш в добро здраве и да се чувстваш по всяко време възможно най-удобно, и хич не ме интересува дали в очите на другарите си ще изглеждаш такъв, какъвто би ти се искало. Ще си купиш шапка! Ще си я вържеш, ако ще с женски шал, с панделка или със златопурпурно въженце, но ще ходиш с шапка! И ще се подиграваш на тях ! Нека това се превърне в твоя ексцентрична приумица. Скоро ще установиш, че никой не ти обръща ни най-малко внимание. Освен това те съветвам да се сдобиеш и с някакво мазило, достатъчно гъсто, за да предпази донякъде ръцете и краката ти от слънцето, и ще си го слагаш постоянно. Дори да смърдиш на женски благоухания, какво ти пука?

Сула се усмихна и кимна в съгласие.

— Прав си. Съветът ти, бих рекъл, е повече от подходящ. Ще те послушам, Гай Марий.

— Добре.

Настъпи мълчание. Марий изглеждаше неспокоен, дори нервен, но както Сула щеше да установи, причината не беше в него. Всъщност му трябваха само няколко секунди, за да се сети какво тревожи началника му, защото то безпокоеше не по-малко и самия него. Тревожеше цял Рим.

— Германите — пръв наруши мълчанието Сула.

— Германите — повтори Марий и се пресегна за чашата си с добре разредено вино. — Откъде идват, Луций Корнелий, и къде отиват?

Сула потръпна.

— Отиват в Рим, приятелю. Вече всички го усещаме. Но откъде идват, никой не знае. Може би ги е създала самата Немезида, за да напомни за себе си. Единственото, което знаем за тях, е, че нямат собствен дом. Страхуваме се, че ще поискат да се заселят в нашия.