Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част II - Време на поражения)

Юлия още не можеше да прежали изгубеното си дете и затова й беше все по-нетърпимо да слуша безконечните приказки на сестра си, дори започваше да я мрази. Най-сетне й стана ясно защо още преди време Марция мрачно беше казала, че Юлила се е повредила завинаги.

„Колко странно — мислеше си тя сега, — можеш да прекараш детството си с някого и въпреки това дори да не усетиш какво става в душата му.“ Защото Юлила се състаряваше с всеки месец, с всеки ден — не физически, не дори и умствено; променяше се самият й дух, все по-склонен към самоунищожение. Продължителното гладуване беше сринало из основи нещо у нея, беше я лишило завинаги от способността да води щастлив живот. А може би още навремето, когато всички смятаха Юлила за едно глупаво и лекомислено момиче, под вечното си кикотене, под неизброимите си дребни хитринки, с които печелеше сърцата на близките си, тя е криела същото състояние на духа, което толкова явно проявяваше сега.

„На човек му се иска само болестта да се окаже причина за тази промяна — мислеше си с горчивина Юлия, — всеки си търси някакви причини, защото иначе би излязло, че тази душевна слабост е съществувала, само дето не сме я забелязвали.“

Юлила завинаги щеше да си остане една неотразима красавица, която приковаваше погледите със своята медено — кехлибарена кожа, с естествената си грация, със съвършеното си тяло. Но напоследък под големите й очи имаше сенки, между брадичката и носа й все повече се очертаваха две дълбоки бръчки, а ъгълчетата на устата й жално провисваха. Вечно изглеждаше уморена, вечно недоволстваше, вечно стоеше като на тръни. В гласа й постоянно се усещаха нотки на самосъжаление, а и не преставаше да съпровожда приказките си с тежки въздишки, които може би бяха несъзнателни, но със сигурност действаха на нервите на околните. Както и непрекъснатото й подсмърчане.

— Имате ли вино? — изведнъж попита Юлила.

Юлия запремига в учудване, дори трябваше да си признае, че въпросът на сестра й леко я скандализира — реакция, за която с укор си каза, че е доста изкуствена и превзета. В крайна сметка вече не се забраняваше на жените да пият! Нито пък някой гледаше на това като на признак за нравствен упадък — освен в известни среди, които самата Юлия считаше за непоносимо лицемерни. Но сега, когато сестра й, едва навършила двадесет години и при това отгледана в семейството не на друг, а на Гай Юлий Цезар, я молеше за чашка вино, при това далеч, преди да е дошло време за обяд, а още по-малко в присъствието на някой мъж или наличието на чинийка с мезе — е, това наистина я шокира!

— Разбира се, че имаме вино!

— Бих искала да си налея една чаша — не устоя Юлила.

Не й беше никак приятно да си навлича неодобрението на по-голямата си сестра, която при това вече си беше извоювала уважение, а нищо чудно да споменеше пред някого за странностите й. И все пак изкушението се оказа по-силно, след като тъй и тъй разговорът вървеше трудно, още повече че беше съвсем служебен.

От известно време Юлила установяваше, че й е трудно да поддържа нормален контакт със семейството си, че роднините й стават все по-безинтересни, дори скучни. Особено Юлия, от която всички се възхищаваха заради това, че мъжът й е консул, че тя самата бързо бе станала една от най-уважаваните римлянки. Никога да не направи грешна стъпка, беше смисълът на живота за Юлия. А това означаваше да бъде щастлива, да обича своя ужасен Гай Марий, да бъде идеалната съпруга и идеалната майка. Наистина, твърде скучно.

— Навик ли ти е да пиеш сутрин? — попита Юлия, като се постара, доколкото й е възможно, въпросът й да прозвучи непринудено.

Думите й улучиха право в целта, както пролича от колебливото вдигане на рамене на Юлила, лекото й изчервяване и разтреперването на пръстите й. Но все пак сестра й поне се опита да излезе от положението:

— Ами и Сула го има този навик, а пък винаги му е било приятно някой да му прави компания.

— Сула? Да не искаш да кажеш, че го наричаш с когномена му?

Юлила се засмя.

— О, Юлия, колко си старомодна! Разбира се, че го наричам така! Нали знаеш, с него не живеем в Сената! Всички, с които общуваме, се наричат помежду си с прозвищата си, така е по-модерно. Освен това съпругът ми много обича да го наричам Сула — казва, че ако му викам Луций Корнелий, щял да се чувства като на хиляда години.

— Да, явно наистина съм старомодна — съгласи се Юлия, правейки сетни усилия да остане невъзмутима. На лицето й изведнъж грейна усмивка — може би беше от светлината, но в този момент сякаш се подмлади и стана по-красива от сестра си. — Пък и нали се сещаш, Гай Марий си няма прозвище.