Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част II - Време на поражения)

Марий се покашля, но сенаторите отново не обелиха нито дума.

— Сега нашите хора трябва да воюват далеч от Италия. Не се връщат с години по домовете си, принудени са да зарежат къща, семейство и земя, жените им изневеряват, няма обаче кой да им направи деца. И като следствие от това виждаме все по-малко и по-малко доброволци, а нуждата от войници нараства. Никой, който държи на стопанството си или иска да води търговия, няма да се съгласи доброволно да го отделят от дома му за пет, шест, дори седем години! Но дори когато срокът на службата му изтече, римлянинът пак не може да е сигурен, че няма да го извикат отново в армията, щом доброволците съвсем изчезнат.

Гласът му ставаше все по-мрачен.

— Но това, което си остава най-важно за нас, е смъртта на толкова много хора за последните петнадесет години! Всички тях няма кой да замести. В Италия няма повече мъже, годни да носят оръжие и които същевременно да отговарят на изискванията за собственост според традиционния устав на римската армия.

Гласът на Марий се издигна високо и заехтя между голите стени на античното здание, построено още от цар Тулий Хостилий.

— Е, вярно е, че още от времето на втората война срещу Картаген офицерите, набиращи армията, започваха да заобикалят правилата и вземаха на служба хора, които не отговаряха съвсем на изискванията за собственост. А след гибелта на армията на Карбон Младши преди шест години започнахме да приемаме в редиците и хора, които не можеха да си позволят дори цената на доспехите си, камо ли на цялата екипировка, нужна им за походите… Но това се вършеше скрито, никой не го одобряваше и изобщо си оставаше мярка само за съвсем краен случай.

Тези дни, назначени отци, отдавна отминаха. Аз, Гай Марий, консул на римския Сенат и народ, сега публично обявявам пред всички членове на този Сенат, че смятам да набирам доброволци, не да викам в армията хора, които най-много от всичко биха желали да останат по домовете си! И откъде ще намеря тези двадесет хиляди доброволци, питате се вие? Отговорът е много прост! Сред пролетариите, сред онези, които са на най-ниското стъпало на обществената ни система, сред онези, които са толкова бедни, че не могат да се впишат и в последната от петте състоятелни класи… Ще търся своите доброволци сред онези, които нямат пари, нямат имоти и най-често нямат дори постоянна работа, ще търся моите доброволци сред онези, на които досега никога не се е давала и най-малката възможност да се бият за родината си, да се бият за Рим!

Сред сенаторите се надигна тревожен шепот, който скоро прерасна във вълна от гласове, а тези гласове на свой ред се сляха в мощен хор, който разтърси стените на сградата:

— Не! Не! Не!

Марий обаче остана невъзмутим и търпеливо изчака сенаторите да се успокоят, макар ясно да виждаше как някои открито му показват юмруци, как други се изчервяват като раци от негодувание, как трети блъскат гневно сгъваемите си столове назад, скачайки на крака като ужилени и размахвайки полите на тогите си, като че ли в залата изведнъж кой знае откъде е задухал силен вятър.

Но най-накрая духовете се поуспокоиха, залата отново затихна и колкото и да бяха разгневени, дори смаяни от чутото, всички се върнаха по местата си, за да изслушат докрай новоизбрания консул — любопитството е силно оръжие в ръцете на онзи, който знае как да се възползва от него.

— Можете да крещите, да викате и да виете, ако щете, но от това оцетът няма да стане на вино! — на свой ред изрева с цяло гърло Марий, за да му се чуе гласът сред суматохата. — Но аз съм тук, за да ви дам да разберете, че такива са моите намерения и точно така смятам да постъпя! И при това нямам ни най-малка нужда от вашето позволение! Върху таблиците няма записан закон, който да ми го забранява, но бъдете сигурни, че само след няколко дни ще има такъв, който изрично да ми го разрешава ! Той ще гласи, че всеки законно избран висш магистрат, който изпитва спешно нужда от войници, може да ги набира сред капите цензи , сред пролетариите. Защото аз, уважаеми сенатори, ще отнеса случая в народното събрание!

— Никога! — извика Далматик.

— Само през трупа ми! — кресна Сципион Назика.

— Не! Не! Не! — отново загърмяха в хор всички останали.

— Чакайте! — отчаяно се опитваше да надвика колегите си Скавър. — Чакайте, чакайте, нека му възразя!

Но никой не го чуваше. Курия Хостилия, зданието, в което Сенатът беше заседавал от самото установяване на републиката, се тресеше из основи от виковете и крясъците на разгневените сенатори.