Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част II - Време на поражения)

По лицето на Сула се изписа дълбоко отвращение.

— Пфу! Да им пикая на фасона!

— Това сигурно би им се харесало — рече Метробий замислено.

Тук улучи, защото Сула прихна да се смее и реши да му разкаже по-подробно за вечерта си.

— На празника присъстваха и няколко жени — все сенаторски съпруги, от онези празноглави авантюристки, чиито мъже са под чехъл. Присъстваха две Клавдии и една маскирана дама, която държеше да я наричаме Аспазия, но всъщност съм сигурен, че беше Лициния — братовчедката на Крас Оратор — спомняш ли си, навремето лягах от време на време с нея?

— Да — навъсено кимна Метробий.

— Накъдето и да се обърнеш, очите ти срещат злато и тирски пурпур — продължи разказа си Сула. — Дори кърпите за бърсане бяха от тирски пурпур, извезани със злато! Да беше видял как робът, дето отговаря за сервирането, чака господарят му да се обърне на другата страна, за да извади по-обикновен парцал и да обърше разлялото се киантско вино — естествено, че златовезаните кърпи за нищо не ставаха.

— Ти самият сигурно си бил потресен — предположи Метробий.

— Наистина — въздъхна Сула и продължи да разправя. — Покривките на кушетките бяха обшити с бисери. Няма лъжа! Всички гости до един си откъсваха по някой бисер с надеждата, че няма да ги видят, но от толкова лакомия накрая не остана ни един. Изсипваха ги в златовезаните кърпи, които връзваха за краищата, да не изпадне ценното съдържание, и си ги прибираха. Нищо, че всеки можеше да си купи същото количество перли от пазара и дори да не погледне колко пари са му взели.

— Освен теб — тихо се обади Метробий и отметна кичура коса, който скриваше челото на Сула. — Ти не си си откраднал нито една.

— По-скоро бих умрял — вдигна рамене той. — Пък и те не бяха кой знае колко качествени.

Момчето се закиска.

— Без уточнения! Харесваш ми, когато се представяш за мъж.

Сула се усмихна и го целуна.

— А ти за такъв ли ме мислиш?

— За такъв. Какво ядохте?

— Приготвена навън храна. Дори кухнята на Граний не би могла да устои на глада на шейсет — е, да речем петдесет и девет — лакомници. За пръв път виждам такова нещо. Кокоши яйца, повечето с по два жълтъка, яйца от лебед, яйца от гъска, яйца от патица, яйца от морски птици, че дори и няколко яйца с позлатени черупки. Крави вимета с пълнеж; месо от пилета, угоявани с меденки, обилно полято с фалернско вино; охлюви, докарани специално от Лигурия; стриди, извадени преди часове от морето при Бая; а във въздуха се носеше толкова силна миризма на екзотични подправки, че за малко да се разкихам.

Метробий усещаше, че Сула изпитва нужда да злослови по адрес на всичко, и се чудеше в какъв ли странен свят е попаднал възлюбеният му. Явно, че това, което сега чуваше, по нищо не е приличало на онова, което Сула си е представял преди — макар че Метробий си нямаше и понятие какво точно е било то. Защото Сула нямаше навика да говори. Никога не го беше имал. До този миг. Сега изневиделица се появяваше и започваше да излива всичко, което му се беше насъбрало! Метробий вече се беше примирил веднъж завинаги, че няма да види повече любимото лице, освен може би случайно и отдалеч. А ето, че съвсем неочаквано Сула се беше появил на вратата му в ужасен вид… Имаше нужда от любов. Но и от утешение. Той, Сула! Колко ли самотен се е чувствал!

— Какво друго имаше? — попита, само и само приятелят му да не млъква.

Сула вдигна златисточервената си вежда съучастнически. Черната линия на стибия се беше изтрила отдавна.

— Както се оказа, основното блюдо тепърва се очакваше. Робите го внесоха върху възглавница от тирски пурпур и в златен поднос, осеян със скъпоценни камъни — огромен тибърски костур, който в главата много точно напомняше на злобен мастиф, пребит до смърт с камшик. Подносът обиколи на няколко пъти тържествено помещението, като по страхопочитанието, с което всички го гледаха, човек можеше да си помисли, че са влезли жреците да отдадат почит на дванадесетте богове. И то за някаква си риба!

Метробий смръщи чело.

— Какво представлява костурът?

Сула отметна глава, за да го изгледа по-добре.

— Как какво представлява? Костур.

— Не се сещам. Може и да не съм ял.

Сула се замисли и промълви.

— Нищо чудно наистина да не си ял. Костурите се смятат за голям деликатес и един беден комедиен актьор трудно би си ги позволил. Нека само ти обясня, млади Метробий, че всеки глупак от висшите кръгове в Рим, който живее със самочувствието на голям гастроном, изпада в същински екстаз само при мисълта за тибърски костур. Но всъщност тези риби ги ловят между Дървения мост и Понс Емилиус, където костурите плуват, къпейки се във водите на римската канализация и се тъпчат с лайната на римските граждани — и то до такава степен, че дори не благоволяват да погледнат стръвта, която им хвърлят въдичарите. Те смърдят на лайна и имат вкус на лайна, и изобщо да ядеш такова нещо, е равностойно да ядеш лайна. Но на Квинт Граний и Крас Оратор така им потекоха лигите при вида на рибата, сякаш тибърският костур не е просто една най-обикновена речна риба, която от ядене на тонове нечистотии дори е забравила да плува, ами напротив, влиза в съставките на нектара и амброзията на боговете!