Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

— Гъсеници! Жалки гъсеници, това са те! — повтаряше Прасчо, докато се опитвахме да превържем счупените му ребра — бяха поне няколко — и да видим какви други рани се крият под тогата му. Знам, че всичко изглежда крайно глупаво, Гай Марий, но не можем да не се възхитим на смелостта на Прасчо!“

Марий вдигна поглед от писмото и се начумери.

— Чудя се докъде смята да отиде Сатурнин?

Но Сула разсъждаваше за съвсем други и значително по-малко важни неща.

— Плавт! — най-сетне откри той, каквото търсеше.

— Какво каза?

— Боните , добрите люде! Гай Гракх и Луций Опимий, сега нашият Скавър, всички твърдят, че те са измислили термина бони , за да кръстят с него поддръжниците си, но всъщност именно Плавт го е използвал пръв преди сто години, наричайки така плутократите и големите патрони в Рим! Спомням си, че го чух за пръв път при едно представление на Плавтовата „Пленници“, поставена още по времето, когато Скавър беше куриатен едил. Това беше една от първите пиеси, които съм гледал.

Марий го гледаше недоумяващо.

— Луций Корнелий, не виждам какво толкова има да си блъскаш главата върху това, кой и кога е измислил някаква си думичка. Трябва да наблюдаваш нещата откъм съществената им страна! Само някой да спомене театър и целият свят престава да съществува за теб.

— Опа, извинявай! — рече Сула, който обаче бе убеден, че няма за какво да се извинява.

Марий продължи с четенето.

„А сега да се прехвърлим от Форума в Сицилия. Там са се случили междувременно куп неща, все от лоши по-лоши. Някои биха се сторили забавни за човек с черно чувство за хумор, други направо не може да ги побере умът на човек.

Както знаеш — но все пак да ти поосвежа паметта, защото ми е неприятно да разказвам края на истории, на които слушателят вече е забравил началото, — краят на миналата година завари Луций Лициний Лукул стегнал в здрав обръч крепостта на робите Триокала с намерението да ги умори от глад. Разправят, че бил вдъхнал смъртен ужас в душите им, като натоварил глашатай да им повтаря всеки ден приказката как някакъв обсаден от римляните град бил пратил на обсадителите си послание, че жителите му разполагали с провизии за десет години напред, и как римляните отвърнали, че в такъв случай ще вземат града на единадесетата.

В действителност Лукул си бил свършил работата чудесно. Триокала била затворена от всички страни с дървени палисади, обсадни кули, заслони, зад които да се крият нападателите. Стените й били постоянно заплашвани от катапулти и други обсадни машини, а естествената пукнатина в терена, която служела като защитен ров на обсадените, била запълнена с камъни и чакъл. След като привършил с всичко това, Лукул нареди да се изгради мощен римски лагер, така че дори робите и да успеят да разкъсат римския обръч, да не могат да изненадат неприятелите си с внезапна атака. След това скръстил ръце и зачакал зимата да мине. Неговите хора били настанени все едно у домовете си, а главнокомандващият спокойно чакал пълномощията му да бъдат удължени и за следващата година.

Само че през януари се разбрало, че новият управител ще се казва Гай Сервилий Авгур, а пък с официалното писмо от Сената дошло и друго — от Прасчо Метел Нумидик, в което се изброявали всички подробности около скандалното деяние, което подготвили Ахенобарб и неговият гъзоблизец Авгура.

Ти не познаваш много добре Лукул, Гай Марий, но съм имал достатъчно случаи да го разбера що за човек е. Като много други от неговия сой и той представлява хладния, спокоен и стоящ високо над нещата от живота благородник. Сещаш се, тъкмо човек, който да те погледне с пренебрежение и от погледа му да разбереш какво ти казва: «Аз съм Луций Лициний Лукул, римски патриций от стара и славна фамилия, и ти си имал голям късмет, задето съм благоволил да те удостоя с височайшето си внимание.» Но под тази каменна фасада той крие съвсем различен тип характер: гневен, страстен, изключително честолюбив, зарекъл се да не остави ни една обида ненаказана. Така че когато получил новините, той ги възприел на пръв поглед спокойно и невъзмутимо с примирението на човек, който си знае мястото. В следващия миг обаче се захванал най-систематично да събаря палисади, да троши обсадни кули, катапулти, костенурки, тарани, да изравя чакъла от засипания с толкова усилия ров. Всичко, което било от дърво, минало през огъня, а камъните, чакълът, глината, всичко, което войските му били използвали за строителен материал, било отнесено и разпратено по четирите посоки на света. Най-накрая Лукул унищожил и собствения си лагер, изгаряйки и последната греда.