Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

— Сърцето го боли само за онова, което виждат очите и чуват ушите — отговори й мъдро Луций Декумий, изненадан от алтруизма на събеседничката си. — Това е доказан факт, госпожо.

Двамата бяха стигнали главния вход на Цезарови. Аврелия се спря и изгледа Декумий, сякаш го съжаляваше.

— Предполагам, че отсега си си наумил какво ще правиш в бъдеще, Луций Декумий. Просто нека аз никога не разбера къде си прехвърлил… дейността си, както сам се изразяваш.

— Но разбира се, госпожо, имаш честната ми дума! Ще си мълча като гроб! — При тези си думи той се протегна през Аврелия и почука на вратата й, която твърде подозрително беше отворена веднага от иконома Евтих. — А, Евтих — зарадва се Луций Декумий, — в последните дни не си се появявал в кръчмата, защо така? Следващия път, когато господарката ти даде почивка, надявам се да минеш през нашето заведение. Току-що обещах на госпожата, че ще изчистим местенцето и ще му мазнем една боичка. Сватята на Гай Марий трябва да бъде винаги доволна, нали така?

Евтих си придаде крайно нещастен вид.

— Да, така е.

— А ти да криеш от нас през цялото време? Как така не си споменал нито веднъж коя е госпожата? — продължи да го хока Луций Декумий.

— Както трябва да си забелязал с годините, Луций Декумий — гордо му отвърна икономът, — аз никога не коментирам господарите си.

— Проклети гърци, всички са еднакви — заключи Декумий и като кимна с глава на Аврелия, той се сбогува с нея. — Приятен ден, госпожо. Много ми беше приятно да се запознаем. Само да имаш нужда от нещо, ние в братството винаги ще ти помогнем.

Щом затвори вратата зад себе си, господарката се загледа с безизразните си очи в иконома си.

— А ти какво ще ми кажеш за свое оправдание?

— Домина , аз съм длъжен да стана един от тях! — проплака той. — В крайна сметка работя като иконом на местните наемодатели, не мога да стоя настрана от братството!

— Надявам се, даваш си сметка, Евтих, че мога да накарам да те бият с камшик за това — напомни му Аврелия.

— Така е — промълви той в съгласие.

— Биенето с камшик е общоприетото наказание, нали?

— Да — промълви нещастният човек още по-тихо.

— Тогава можеш само да се радваш, че господарката ти е жена на мъжа си и дъщеря на баща си. Свекърът ми Гай Юлий навремето го определи най-добре. Малко преди да умре, той каза, че не можел да проумее как някои могат да спят под един покрив със същите хора, които през деня бият с камшик, независимо дали става въпрос за синовете или робите им. И все пак да не забравяме, че има и други начини един господар да накаже неверния или невъзпитания си роб. Не си мисли, че не мога да те продам на друг, пък ако ще и с лоша препоръка — колкото и да ми коства това. Знаеш какво би означавало това за теб. Вместо да получа десет хиляди денария за теб, ще се задоволя само с хиляда сестерции. А новият ти собственик ще бъде някой човек от простолюдието, който ще те налага за щяло и нещяло, щом като от самото начало те е взел като един лош роб.

— Разбирам, домина .

— Добре! Никой не ти пречи да влизаш в братството на кръстопътя — няма как, влизам ти в положението. Пък и това, че толкова време не си казал кои са ти господарите, е наистина похвално. — Аврелия понечи да тръгне към стаята си, но се спря. — Луций Декумий работи ли нещо?

— Грижи се за кръчмата — отговори Евтих, но си личеше, че въпросът му се е сторил крайно неудобен.

— Нещо криеш.

— Не, нищо!

— Хайде, изплюй камъчето!

— Ами, как да ти кажа, домина , това са само слухове. Никой не знае със сигурност, нали разбираш? Но са го чували да ги говори разни… може и да е просто от самохвалство. Или пък да има за цел да ни наплаши нас, останалите.

— И какво говори?

Икономът пребледня.

— Казва, че е наемен убиец.

— Екастор! И кого е убил? — полюбопитства Аврелия.

— Доколкото знам, твърди, че именно той бил заклал преди години онзи нумидиец на Форума.

— Чудеса! — възкликна господарката и отиде да види как са децата й.

— Като са я правили, нещо са сбъркали с калъпа — отбеляза Евтих пред Кардикса.

Едрата галка надигна тежката си лапа и потупа иконома по крехкото му рамо също както някоя котка би затиснала опашката на мишката, за да си поиграе с нея.

— Сбъркали са, така е — натисна го тя в приятелски жест. — Ето защо ние всички трябва да се грижим за нея.

Сравнително скоро след това у дома се завърна Гай Юлий Цезар, който идваше от Италийска Галия, за да донесе в Рим писмата от Гай Марий във Верцела. Един ден той просто потропа на вратата на дома си и икономът му отвори, сякаш посреща непознат пътник. После, докато Евтих поемаше грижата за багажа, Цезар отиде да потърси жена си.