Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

— Светът, госпожо — обясни Декумий и се наведе напред, за да може събеседничката му да го чува по-добре, — е разделен между овцете и вълците. Какво по-естествено от това? Ако не беше естествено, овцете нямаше да бъдат толкова повече от вълците, а ние всички знаем, че на един вълк му се падат по, да речем, хиляда овце. Защо просто не приемеш, че ние сме местните вълци? Като вълци ние не сме никак лоши. Само си показваме зъбките… Е, тук-там ще поухапем някого, но никой не е пострадал съществено.

— Метафората, която използваш, е още един знак за твоята арогантност — на съвсем друго мнение беше Аврелия, — и тя с нищо няма да промени решението ми. Ще си вървите и това е.

— Ох, бедният аз! — затюхка се Луций Декумий и се облегна назад. — Бедният, бедният аз. — Той я стрелна с поглед. — Наистина ли всички са ти братовчеди?

— Баща ми беше консулът Луций Аврелий Кота. Чичо ми е консулът Публий Рутилий Руф. Другият ми чичо е преторът Марк Аврелий Кота. Мъжът ми е квесторът Гай Юлий Цезар. — Аврелия се отпусна на облегалката на стола си, надигна глава, притвори очи и нанесе последния си удар: — И което е най-важно, Гай Марий ми е сват.

— Ха-ха, на мен пък ми е сват египетският цар! — отбеляза лаконично Луций Декумий, на когото кажи-речи всички изброени имена не говореха нищо.

— Тогава те съветвам да си вървиш у дома в Египет — рече Аврелия, без да обръща внимание на невинната шегичка. — Консулът Гай Марий е мой сват.

— О, да, разбира се, че как иначе? И сватята на Гай Марий ще живее в някаква си инсула на гъза на Субура! — не се съгласи той.

— Инсулата е моя собственост. Това е зестрата ми, Луций Декумий. Мъжът ми е по-малкият син на баща си, затова временно сме се нанесли в инсулата ми. По-късно ще се преместим другаде.

— Гай Марий наистина ли ти е сват?

— До последния косъм на веждите си.

Луций Декумий въздъхна тежко.

— А пък на мен тук ми харесва… Така че най-добре да проведем едни хубавички преговори.

— Аз просто искам да се разкараш — настоя тя.

— Виж сега, госпожо, и аз имам известни права върху ей това място — стана по-твърд Луций Декумий. — Съдържателите на това заведение сме пазители на храма на кръстопътя. Получили сме този пост по съвсем законен път. Това, че всички са ти братовчеди, не значи, че и държавата ти е станала частна собственост — нас ще ни изгониш, но на наше място ще дойдат други, нали така? Това тук е колегията на кръстопътя, госпожо, записана съвсем официално в книгите на градския претор. И нека ти издам една мъничка тайна — отново се наведе той напред. — Не само ние, всички наши братя от кръчмите по кръстопътищата са вълци! — Луций Декумий изви врат като някоя костенурка. — Сега, госпожа, двамата с теб ще влезем в споразумение. Ние ще поддържаме мястото чисто, ще мацнем по някоя боя по стените, няма да вдигаме повече шум през нощта, ще помагаме на старите жени да прескачат канавките и ще се откажем от дейността из квартала — с други думи, ще се превърнем в стълбове на обществото! Това как ти се харесва?

Колкото и да се опитваше да запази леденото си изражение, Аврелия не издържа и леко се усмихна.

— Все е по-добре от това, което вършите сега, а, Луций Декумий?

— Много по-добре! — съгласи се той обнадежден.

— Да си призная честно, не ми се ще наново да се разправям с хора като теб. Много добре, Луций Декумий, давам ти пробен срок от шест месеца. — При тези си думи тя стана от стола си и се запъти към вратата, последвана от вежливия кръчмар. — Но само не си мисли, че като му дойде времето, няма да посмея да ви изхвърля и да посрещна други на ваше място — зарече се тя и излезе на улицата.

Луций Декумий я придружи надолу по Викус Патриции и със завидна ловкост й разчистваше пътя сред тълпата.

— Имаш думата ми, госпожо, отсега нататък ние се превръщаме в стълбове на обществото.

— Предполагам, ще ви е доста трудно да я карате занапред без доходите, на които сте разчитали досега — подметна Аврелия.

— О, това да не те тревожи, госпожо! — Спокойно отвърна той. — Рим е голям град. Ние няма да престанем с нашата дейност напълно… Просто ще се преместим по-надалеч, за да не те притесняваме. Да речем във Виминала… или около Агера, или около блатата… Необработени терени, колкото искаш. Няма защо да се тревожиш за хубостници като Луций Декумий и събратята му от кръчмата на кръстопътя. Ние все ще се оправим.

— И това ако е решение! — поклати глава Аврелия. — Каква е разликата между това да тероризираш съседите си или други хора?