Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

Един ден при Аврелия дойде евреинът — краснописец Шимон. В очите на всеки римлянин той не можеше да не изглежда странен със своята дълга брада и дълги засукани къдрици, които се подаваха изпод мъничката му шапчица на темето.

— Домина Аврелия, от името на целия четвърти етаж бих искал да те помоля нещо много специално — рече той.

— Кажи, Шимон. Ако мога да изпълня молбата ви, ще го направя с най-голямо удоволствие.

— Напълно ще те разберем, ако ни откажеш, защото молбата ни е свързана до голяма степен със собствения ти интимен домашен живот — започна да нарежда Шимон, подбирайки думите си със същото усърдие, с което беше свикнал да ги изписва на хартията. — Но… ако ти обещаем най-тържествено, че никога няма да злоупотребим с доверието ти, като почнем да хвърляме боклуци и нечистотии от балконите си, дали ти не би ни позволила да свалим дървените прегради към двора? Така в домовете ни ще влиза повече въздух, а и ще можем да се наслаждаваме на хубавата ти градинка.

Аврелия чак засия от удоволствие.

— Много съм щастлива да удовлетворя подобна молба — даде съгласието си тя. — Това обаче не значи, че ще ви позволя да използвате и прозорците си към улицата, за да изхвърляте каквито и да е предмети и други неща от домовете си. Ще ми обещаете, че ще носите редовно нечистотиите си до обществения клозет или пък ще ги изхвърляте право в уличната канавка.

Шимон, разбира се, обеща.

И така, балконите на четвъртия етаж бяха отворени към светлината, а само Гай Маций помоли да не се свалят дървените прегради там, където се застъпват с подпорните колони, за да може бръшлянът спокойно да се вие нагоре. Примерът на еврейския етаж скоро беше последван и от останалите наематели в инсулата. Първо изобретателят и търговецът на подправки от втория етаж попитаха дали и те не могат да махнат дървените паравани, а след тях същата молба дойде и от третия, и от шестия, и от втория, и от петия, докато накрая само двата най-горни етажа, където живееха все освобожденци, останаха скрити зад грозните паравани.

Пролетта преди битката при Аква Секстия Цезар се беше връщал веднъж от Галия, за да носи рапортите на Гай Марий пред Сената, и като следствие на това Аврелия забременя наново. Следващия февруари се роди второто дете, пак момиченце, пак в апартамента на майка си, пак поето от ръцете на местната акушерка и Кардикса. Този път родилката знаеше, че не може сама да кърми детето си, затова втората Юлия, която цял живот щеше да носи леко подигравателното умалително „Ю-ю“, беше прехвърлена веднага на грижите на цяла дузина кърмачки, които населяваха различните етажи на инсулата.

— Така е добре — каза си Цезар, когато получи писмото от жена си, в което тя му съобщаваше за раждането на Ю-ю. — Родиха ни се двете Юлии, сега, като занеса поредните рапорти до Сената, ще започнем и с правенето на момчета.

По кажи-речи същия начин се беше изказала и Рутилия в желанието си да утеши Аврелия, за която се очакваше, че няма да приеме особено радостно второто момиче.

— Предполагам, не си си въобразявала, че дъщеря ти ще те слуша какво й говориш — забавляваше се на усърдието на жена си Кота.

— О, я да не…! — тросна му се Рутилия, но в същия миг промени тона си. — Честно да си кажа, Марк Аврелий, това момиче винаги ще ме изненадва! Когато се опитах малко да я разведря, единственото, което тя ми отвърна, беше, че след като децата й се раждат здрави, за нея нямало никакво значение дали са момчета или момичета.

— Че коя друга майка би се държала по-добре от дъщеря ти! — зарадва се Кота. — Откакто преди четири-петстотин години по-заможните римляни престанаха да захвърлят на произвола на съдбата нежеланите си дъщерички, за всяко момиче е било по-добре, ако майка му се държи с него като истинска майка, а не като зла мащеха.

— Разбира се, че е така! Как другояче би могла да се държи една майка! — сряза го сърдито Рутилия. — Аз не ти говоря за отношението на Аврелия към дъщеря й, а за отвратителната й склонност да изкара всекиго глупак, задето е казал нещо толкова очевидно според нея!

— Е, на мен това не ми пречи да я обичам — подсмихна се Публий Рутилий Руф, който присъстваше на сцената.

— Че как иначе! — махна с ръка Рутилия.

— Момиченцето хубаво ли е? — запита Рутилий.

— Истинска красавица. Ти какво друго очакваш? Тези двамата не биха могли да си родят грозно бебе дори ако го правят с главата надолу — заяви надменно Рутилия.

— Хайде по-полека — понечи да я успокои Кота, намигвайки на Рутилий Руф. — Кой не се държи сега като римска благородничка?