Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

— Къде е Ю-ю? — попита господарката, която едва си поемаше дъх от възмущение.

— На четвъртия етаж. Тази сутрин е ред на Ребека да я накърми.

Аврелия започна да кърши отчаяно ръце.

— А защо аз нямам мляко? Чувствам се като престаряла овца, която за нищо не става.

Кардикса вдигна рамене.

— Някои жени имат мляко, други нямат. Никой не може да каже защо. Няма нужда сега да си търсиш други поводи за раздразнение — братството ти стига. Жените нямат нищо против да кърмят Ю-ю. Ще пратя някой от слугите горе при Ребека да я помоли да задържи бебето при себе си, а двете с теб ще излезем и ще им покажем на онези бандити.

Аврелия стана на крака.

— Да тръгваме тогава. Колкото по-бързо свършим, толкова по-добре.

Кръчмата се оказа доста мрачно местенце. Аврелия застани в рамката на входната врата и на фона на слънчевата светлина, която идваше откъм гърба й, заслепи посетителите на заведението. Всички пиещи се умълчаха, захласнати от гледката, докато зад Аврелия не се появи Кардикса и покрай масите се забеляза раздвижване.

— Ей това е слоницата, която ни хвърли оня пердах сутринта! — обади се нечий глас от тъмното.

Тук-там изскърцаха дървените пейки. Аврелия влезе в кръчмата и огледа помещението. Кардикса я следваше плътно, готова да се намеси, ако трябва.

— Кой отговаря за вас, простаци? — попита Аврелия.

Иззад една от масите в дъното се показа нисичък, мършав човечец, който даваше вид да е на около четиридесет, а още повече даваше вид да е типичен римлянин.

— Аз съм този, когото търсиш — представи се той, като излезе на светло. — Луций Декумий, на твоите услуги.

— А знаеш ли коя съм аз? — стрелна го с поглед младата жена.

Той кимна.

— Вие наемате без пари това помещение, което принадлежи на мен — обясни му за всеки случай тя.

— Грешиш, госпожа, това място не принадлежи на теб — поправи я Луций Декумий. — То е държавна собственост.

— Държавата няма нищо с кръчмата ви — държеше на своето Аврелия и отново огледа затъмнената кръчма, за да види по-добре какво има вътре. — Заведението е в плачевно постоянно. Ти изобщо не се грижиш за него. Считай се за изгонен.

Всички я зяпнаха изненадани. Луций Декумий сбърчи вежди и я изгледа разтревожено.

— Ти не можеш да ни изгониш оттук.

— Само почакай да видиш!

— Ще се оплача на градския претор.

— Както желаеш. Той ми е братовчед.

— Тогава ще се оплача на върховния понтифекс.

— Още по-добре. И той ми е братовчед.

Мъжът изсумтя, но не можа да се разбере дали се присмива на самонадеяността на Аврелия, или пък просто ситуацията му се струва забавна.

— Не може всички да са ти братовчеди!

— Може, може. Хич не си прави сметки, Луций Декумий, отиваш си заедно с всички разбойници от кръчмата.

Луций Декумий я изгледа замислено и се зачеса по брадичката; човек не можеше да е сигурен, че в яркосините му очи не проблясват иронични пламъчета. Той отстъпи крачка назад и показа с жест масата, на която бе седял допреди малко.

— Какво ще кажеш да пообсъдим нашия малък проблем?

— Няма какво да му обсъждаме — възрази Аврелия. — Просто ти си отиваш.

— Ами! Винаги има място за обсъждане. Хайде, госпожо, нека двамата с теб седнем да се поразговорим — повтори поканата си Луций Декумий.

Изведнъж Аврелия си даде сметка какво ужасно чувство я завладява: Луций Декумий започваше да й се харесва . Това беше просто смешно. И все пак беше самата истина.

— Добре — съгласи се тя. — Кардикса застани до мен.

Луций Декумий й предложи стол да седне, после се друсна на мястото си на пейката отсреща.

— Малко винце, госпожо?

— В никакъв случай.

— О!

— И така?

— Какво и така? — попита Луций Декумий.

— Ти беше този, който искаше да разговаряме — напомни му Аврелия.

— Точно така, аз поисках — съгласи се той. — Какво имаш против нас, госпожо?

— Това, че стоите под моя покрив.

— Е, сега, това е малко твърде общо казано, не мислиш ли? Искам да кажа, нищо не ни пречи да стигнем до някакво споразумение: ти ще ми кажеш точно кое у нас не ти се нрави, а пък аз ще видя дали не мога да го оправя.

— Много неща не ми харесват: външният вид на кръчмата, мръсотията, шумът, това, че хората ти са решили, че цялата улица е тяхна собственост. — Аврелия изброяваше и сгъваше един по един пръстите на ръцете си. — Но най-вече вашата подмолна дейност из квартала! Да тероризирате безпомощните търговци и да искате от тях пари, които не могат да си позволят! И ако това не заслужава презрение!