Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

Такива намерения Аврелия имаше още от времето, когато с Цезар се нанасяха в новото си жилище; на младата домакиня много й се искаше да си направи градинка и тя си мечтаеше как един ден превръща целия вътрешен двор в зелен оазис, който да носи радост за окото и за душата на всеки живеещ в инсулата. Но тогава сякаш всичко се беше наговорило да й попречи на плановете — като се започне с Епафродит, който също имаше право да ползва двора. Цезар, който рядко се задържаше за по-дълго у дома си, така и не знаеше какви ги върши съседът му; Епафродит беше достатъчно умен, за да организира скандалните си увеселения, когато хазяинът му го няма. А пък Аврелия скоро откри, че съпругът й е от онези мъже, които смятат, че жените всичко преувеличават.

Дебели дървени прегради заемаха цялото пространство между носещите колони и покрай четирите стени на вътрешния двор, закривайки напълно балконите по горните етажи. Никой от наемателите не можеше дори да хвърли поглед към двора. От една страна, Аврелия признаваше, че дървените паравани внасят известно чувство за интимност у самата нея, пък и донякъде заглушаваха шума от съседите; от друга обаче, целият вътрешен двор се превръщаше в един огромен, боядисан в кафяво комин, а стоящият на двора имаше чувството като че ли са го заключили в огнището. Да не говорим, че хората по горните етажи не се радваха нито на достатъчно въздух, нито на достатъчно осветление в домовете си.

Така че скоро след заминаването на Цезар Аврелия прати да повикат дърводелеца и му нареди да махне всички дървени паравани от балконите.

Дърводелецът я изгледа, сякаш е луда.

— Какво има? — не разбираше Аврелия.

— Домина , ако наистина направя това, още на третия ден ще затънеш до коленете в лайна, да не говорим какво друго ще започнат да хвърлят наемателите си от балконите — от мъртви кученца, до мъртви баби и новородени момиченца.

Аврелия усети как цялата се изчервява: от врата и лицето чак до крайчетата на ушите. Не я беше засегнал просташкият начин, по който дърводелецът си беше изказал мнението, а нейната недосетливост. Глупачка такава! Как не беше помислила за това? В следващия миг обаче вече се оправдаваше пред себе си: в крайна сметка тя можеше да прекара целия си живот да изкачва стълбища, да тропа по врати и да събира наеми, но след като винаги сама е живяла в разкош и охолство, никога не бе имала и най-бегла представа как я карат наемателите у тях си. Чичо й Кота, например, също не би се сетил какво е истинското предназначение на тези дървени паравани по балконите.

Аврелия скри зачервеното си лице в шепи и дари дърводелеца с такъв смутен и в същото време засмян поглед, че човекът не можа да избие от главата си спомена за тази сцена в продължение на цяла година. Затова и редовно се отбиваше да пита как вървят нещата в инсулата и като цяло подобри два пъти качеството на работата си.

— Благодаря! — беше единственото, което тя беше намерила тогава да му каже.

Изгонването на противния Епафродит все пак позволяваше на Аврелия да си създаде дълго мечтаната градинка, с което тя и не закъсня да се наеме. Оказа се, че новият й наемател Гай Маций също имал отколешна страст към градинарството.

— Нека ти помогна! — предложи услугите си той.

На Аврелия би й било трудно да откаже на същия онзи наемател, когото бе търсила толкова време.

— Разбира се, че можеш да ми помогнеш.

Което се оказа още един урок за нея. Покрай Гай Маций Аврелия трябваше да научи, че едно е да си мечтаеш за китната градинка в двора си, друго е да я насадиш сама. Защото самата стопанка се оказа както без нужната фантазия, така и без нужните умения, за да превърне мрачния си вътрешен двор в това, което й се искаше. Докато Гай Маций и знаеше какво трябваше да се направи, и можеше да го направи. Всъщност, ако сред градинарите има гении, той беше един от тях. Ако допреди водата от банята на Цезарови се оттичаше право в градската канализация, сега тя биваше отвеждана в специален резервоар в двора, за да полива цветята, храстите и дръвчетата, които Гай Маций беше изнамерил и засадил. Той самият си призна пред Аврелия, че повечето е откраднал от бащиния си дом на Квиринала, а останалите му били подарък от приятели — оттук асмичка, оттам — дръвченце, отнякъде другаде храстче или пръст за садене. Маций знаеше как да присади крехката фиданка към здравото коренище на израснало дърво, знаеше кои растения предпочитат в пръстта си вар, кои растат най-добре в естествената римска почва, знаеше по кое време да засява семената, по кое да разсажда лехите, по кое да подрязва храстите и дърветата. За дванадесет месеца вътрешният двор, широк всичко на всичко трийсет на трийсет стъпки, се беше превърнал в просторна, но уютна беседка, а бръшлянът вече се бе захванал по стените и упорито пълзеше нагоре по подпорните колони, за да се добере до слънчевата светлина.