Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

Във виолетовите очи на Аврелия заблестяха лукави пламъчета, които накараха пурпурната роба да изглежда като най-жалка имитация.

— Опитай де! — усмихна се тя сладко. — Доколкото знам, градският претор се казва Гай Мемий и ми се пада братовчед. Предполагам обаче, че точно в момента си има друга работа, затова ще трябва да се срещнеш с помощника му. Ако не му знаеш името, аз да ти го кажа: Секст Юлий Цезар, деверът ми!

Аврелия мина крачка-две встрани и удостои с поглед наскоро изрисуваните стени и скъпата мозайка на пода, каквато никой наемател не би посмял да постави у дома си.

— Признавам, че всичко това е много красиво! Радвам се, че поне вкусът ти да украсяваш дома си не е като този да подбираш приятелите си. Разбира се, даваш си сметка, че всяко подобрение, внесено в наеманото жилище, се смята за собственост на наемодателя, без той да е длъжен да изплаща каквито и да е обезщетения.

Осем дни по-късно Епафродит беше изхвърлен на улицата, където нямаше какво друго да прави, освен да псува всички жени по света. Дори не му бяха позволили и последната радост, която му оставаше, а именно да унищожи фреските и мозайката; Аврелия предвидливо беше настанила двамина наети гладиатори, за да пазят вътре в самия апартамент.

— Чудесно! — Плесна тя с ръце, след като досадникът си беше отишъл. — Сега, Кардикса, ми остава само да си намеря подходящ наемател.

Имаше няколко начина, по които един римлянин обявяваше, че дава под наем жилище: най-простият беше наемодателят да сложи бележка на входа си, на стените на дюкяните си, а ако сметне за нужно — и по стените на обществените бани и клозети, а ако това му се стореше недостатъчно, окачаше подобни бележки и по вратите на приятели, а най-добре беше, ако приятелите му разнесат новината за свободното жилище, та да стигне до още повече уши. За Аврелиината инсула се знаеше, че е стабилно строена, така че не бяха малко кандидатите за наематели. Тя самата се срещаше с всеки от тях, за да го прецени лично. Някои от желаещите й харесваха, други й се струваха честни и почтени, на трети би за тръшнала вратата под носа дори ако останеха единствените й клиенти. И все пак никой не бе човекът, когото Аврелия търсеше, затова и тя не преставаше да обикаля града и да разговаря с нови желаещи.

Минаха цели седем седмици, преди да се намери идеалният съсед. Конник, син на конник, казваше се Гай Маций. Беше на възрастта на Цезар, а пък жена му беше точно на годините на Аврелия. И двамата бяха културни и образовани, бяха се оженили по едно и също време с Цезар и Аврелия, имаха дъщеричка, връстничка на Лия, и тъкмо започваха да си търсят жилище. Младата съпруга се казваше Присцила, което идваше по-скоро от когномена на баща й, отколкото от фамилията му — за дългите години обаче, които Гай Маций щеше да прекара в съседство с Аврелия, тя никога нямаше да разбере какво е истинското име на жена му. В семейството на Маций се занимаваха с посредничество при сделки, а бащата на младежа, също Гай Маций, живееше с втората си жена и децата си от нея в удобна къща на Квиринала. Аврелия си направи труда да провери всичко това и чак след като разследванията потвърдиха историята на Гай Маций, тя се съгласи да му даде приземния апартамент, при това за примамливата сума от десет хиляди денарии годишно. Разбира се, причина за високата цена бяха скъпите фрески и мозайки на Епафродит, както и обещанието на Аврелия за в бъдеще да сключва всичките си сделки чрез посредничеството на Гай Маций и син.

Едно обаче беше сигурно: повече никакви агенти нямаше да се занимават с Аврелиините квартиранти; отсега нататък тя сама щеше да урежда отношенията си с живеещите в инсулата й. Всички апартаменти щяха да се дават под наем срещу писмен документ за срок от две години, с право договорът да бъде подновен за нови две. В текста на договора бяха включени клаузи за заплащането в случай на нанесени щети на сградата, както и клаузи, защищаващи интересите на наемателя от евентуални злоупотреби или неустойки от страна на собственика.

Аврелия скоро превърна дневната си в канцелария, където се трупаха една върху друга счетоводните книги — от старите й развлечения не се беше разделила само с тъкането и станът й още стоеше прибран в ъгъла. Но нямаше много време за такива женски занимания — трябваше да учи как се става идеална хазяйка. След като събра от агентите всички документи, свързани с поддържането на инсулата, Аврелия откри, че има отделни папки за кажи-речи всичко: квитанции за платените услуги на зидари, бояджии, мазачи, всевъзможни снабдители, за платената вода, за платените данъци, поземлени актове, пълен отчет на приходите и разходите. За свое неудовлетворение трябваше да научи, че голяма част от приходите почти веднага отиваха за поддръжката на сградата и за таксите, свързани с нея. Освен че таксуваше водата, използвана между другото единствено от хазяите, държавата налагаше скромен по размерите си данък върху броя на прозорците в инсулата, върху външните врати, върху всяко стълбище и всеки етаж отделно. А колкото и здраво да беше построена инсулата, нуждаеше се от постоянни ремонти. Сред споменатите в папките имаше няколко дърводелци; като сравняваше датите, Аврелия откри онзи от тях, който е бил най-дълго наеман и е свършил най-много работа. Веднага прати да го повикат и щом той се появи, му нареди да махне дървените прегради на всички балкони по горните етажи, обърнати към вътрешния двор.