Наемателят беше известен актьор, грък на име Епафродит, който според счетоводните книги бил живял в инсулата повече от три години.
— Кажи на Епафродит, че хазяйката му иска да говори с него — заповяда Аврелия на вратаря.
Докато чакаше в приемната — голяма, колкото тази в нейното жилище, Аврелия огледа стените, за да прецени доколко са поддържани. За няколко месеца окото й се беше научило да открива и най-незабележимата пукнатина в мазилката, и най-малкото петънце мазнина по стените. Нямаше как, трябваше да въздъхне завистливо. Стопанинът се беше погрижил домът му да е по-добре уреден дори от този на наемодателите му, при това целите стени на приемната бяха изрисувани наскоро с чудесни фрески, изобразяващи цветя и плодове, а между тях, скрити зад благоприличието на изрисуваните пурпурни завеси — усмихнати Купидончета.
— Да не повярва човек! — чу се отнякъде да възкликва на гръцки приятен мъжки глас.
Аврелия се извърна на другата страна, откъдето се беше появил наемателят й. Нито гласът му, нито репутацията му на театрален любимец, нито запазената му фигура — поне доколкото Аврелия я беше забелязвала през пердетата към двора, — не издаваха действителната му възраст. Епафродит вече беше прехвърлил петдесетте и сега стоеше със златистожълта перука на главата си, с грижливо положен грим и облечен в прекрасна роба от тирски пурпур. Обикновено всяка пурпурна дреха минаваше за изтъкана в Тир, но тази тук определено беше финикийска изработка: с толкова наситен цвят, че отдалеч изглеждаше почти черна, в същото време с блясък, който се променяше според това откъде падаше светлината и сякаш придаваше на цялата дреха друг оттенък — от мораво до тъмновиолетово. През целия си живот Аврелия само веднъж беше виждала истински тирски пурпур — при посещението си във вилата на Корнелия, майката на Гракхите, която с гордост беше показала на гостите си робата, която навремето Емилий Павел бил отнел от македонския цар Персей.
— Какво да не повярва? — отвърна Аврелия, също на гръцки.
— Че човек може да срещне такива като теб , скъпа! Бях чувал, че хазяйката ни била красива и имала очи от пурпур, но дори онова, което си представях, като те гледах през двора, бледнее пред действителността! — напяваше гъркът. Въпреки женствената си интонация гласът му се харесваше със своята мелодичност. — Сядай, сядай! — покани той Аврелия.
— Предпочитам да стоя права.
Той се спря насред помещението и се обърна към нея, вдигайки вежди в недоумение.
— Искаш да кажеш, че си дошла по работа?
— Точно така.
— С какво мога да ти бъда полезен?
— Като се изнесеш — изрече кратко тя.
Епафродит я зяпна и едва не се свлече на колене; в театрален жест вдигна ръце пред гърдите си и патетично запита:
— Какво?
— Давам ти осем дни срок — продължи хазяйката му.
— Ама не може така! Платил съм си наема отдавна, както съм си го плащал винаги! Грижа се за жилището си така, сякаш съм му собственик, а не наемател! Може ли да чуя причините за това ти решение, домина ? — заговори актьорът с напълно различен глас, сякаш искаше да изплаши женичката пред себе си с мъжествеността, която изведнъж го изпълни целия.
— Не ми харесва начина ти на живот.
— Начинът ми на живот си е моя работа — възрази Епафродит.
— Не и когато хазяйката ти иска да си отгледа децата далеч от сцените, които се разиграват от другата страна на двора ни — то мен ме е срам да ги гледам, ами на децата си ли да ги показвам? Още по-малко, когато разни проститутки от двата пола излизат за по-удобно да си вършат работата на двора.
— Можеш да си дръпнеш завесите — отбеляза простичко Епафродит.
— Няма да стане. Пък и ти да си сложиш пердета, пак няма да е достатъчно. Ние вкъщи си имаме и уши и чуваме.
— Е, много съжалявам, че те карам да се чувстваш неудобно, но в крайна сметка това няма значение — поклати глава гъркът. — Отказвам да се изнеса.
— Тогава ще наема хора да те изхвърлят.
Използвайки сценичния си талант, за да изглежда по-висок от действителния си ръст, Епафродит направи крачка към жената и се надвеси заплашително над нея. Тя не се смути ни най-малко, само си помисли колко много прилича наемателят й на Ахил, скрит в харема на скироския цар Ликомед.
— Я слушай, малка госпожо — рече гъркът. — Похарчил съм цяло състояние да превърна това апартаментче в свой дом и нямам никакво намерение да го напускам. Ако тръгнеш наистина да ми правиш номера и да ми пращаш хора, ще те съдя, не, ами ще те оставя без пукната пара. Всъщност още сега, като те изпратя до вратата на своя дом, отивам при градския претор да подам жалба срещу теб.
Читать дальше