Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

Римските легиони бяха толкова нетърпеливи да влязат в схватка с германите, че тази тактика на Бойорикс за малко да успее. В последния момент Марий успя да закове легионите си на място, като лявото крило трябваше да поеме целия удар на вражата конница върху себе си, докато Сула се обръща лице в лице срещу пехотата. На Катул Цезар му оставаше да защитава центъра и от конници, и от пешаци.

Само римският опит и римската хитрост помогнаха на легионите да победят и на полето при Верцела. Марий беше заложил на това, че битката ще се води предимно преди обяд, а армията му ще напада на запад — следователно слънцето ще грее в очите на кимврите, а и те по-трудно биха издържали на задаващите се обедни горещини. Свикнали на по-хладен, по-мек климат, при това натъпкали се с месо преди началото на сражението, германите трябваше да се бият с римляните точно два дни след лятното слънцестоене под безмилостните лъчи на южното слънце, в прах, който им пречеше да виждат. Ако за легионите това си беше просто една неприятна подробност, за кимврите бойното поле скоро се превърна в огнена пещ. Хиляди бяха тези от тях, които на втория — третия час от началото на стълкновението бяха увесили език от жегата и се гърчеха в нажежените си ризници също както Херкулес се е гърчил в отровното си наметало; шлемовете изгаряха челата им, а мечовете се оказваха твърде тежки, за да играят по главите на римляните.

Към пладне вече не бяха останали кимври на бойното поле, които да продължават да се съпротивляват. Осемдесет хиляди души бяха паднали под римските мечове, включително самият Бойорикс. Оцелелите бягаха назад, за да съобщят на жените и децата и да подкарат дългия керван към алпийските проходи. Но петдесет хиляди каруци не потеглят бързо, а и половин милион глави добитък не могат да бъдат подкарани за час-два. Само тези, които бяха заседнали по-близо до алпийския проход към Долината на саласите, успяха да се измъкнат. Много от жените предпочетоха да сложат край на живота на децата си и на своя собствен, нежели да ги отведат в пленничество; някои стигаха дори дотам, че убиваха бягащите си мъже. Но, разбира се, и мнозина останаха живи — шестдесет хиляди жени и деца щяха да бъдат продадени в робство по средиземноморските пазари, както и двадесет хиляди мъже — бойци.

От онези, които се втурнаха нагоре през Долината на саласите, малцина успяха да се спасят от засадите на местните келтски племена и да се доберат до Трансалпийска Галия през Лугдунумския проход. Но нататък и те нямаше да видят спокойствие: и алоброги, и секвани с еднакво ожесточение нападаха оределите им кервани. Може би само две хиляди кимври успяха да се върнат живи в земите на атуатуците, където ги чакаха шестте хиляди съплеменници, оставени да пазят съкровищата на германите. Там, където река Сабис се вливаше в Моза, шепата оцелели от многобройния народ на кимврите щяха да се установят веднъж завинаги и с времето сами щяха да се нарекат атуатуци. Само несметните съкровища, останали на тяхна грижа, щяха да им напомнят за близо осемстотинте хиляди германски преселници, към които бяха принадлежали и техните предци. Но пък и те нямаха право да разполагат с тези съкровища — последните кимври бяха само техни пазачи и техен дълг беше да ги бранят от алчните погледи на римляните.

Когато Катул Цезар се яви на военния съвет, свикан от Марий след победата при Верцела, той си мислеше, че го очаква ново сражение, този път от различно естество. Но вместо това имаше пред себе си един Марий, който беше до такава степен опиянен от победата, че само се чудеше как да угоди едновременно на всички.

— О, скъпи ми приятелю — потупа той Катул по гърба, — разбира се , че и ти ще честваш триумф! Скъпи приятелю, вземи две трети от плячката за себе си! В крайна сметка моите войници вече взеха достатъчно от тевтоните при Аква Секстия, освен това им предадох и печалбата от продажбата на робите, така че току-виж се върнали от война доста по-богати от твоите. Освен естествено, ако и ти не дадеш на своите парите от робите… Няма ли? Напълно те разбирам, скъпи ми Квинт Лутаций! — съгласяваше се този път с всичко Марий и за да подкрепи думите си, подаде пълна чиния с ядене на проконсула. — Скъпи ми приятелю, дори не бих помислил да си приписвам всички заслуги само на себе си! Откъде накъде, след като твоите войници се биеха не по-зле и с не по-малко желание от моите? — не спираше той, докато взимаше чинията от ръцете на събеседника си и вместо нея му подаваше пълна чаша вино. — Седни, седни спокойно! Велик ден! Ще мога да спя спокойно.