Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

Но те не се сбъднаха. Скоро се разбра, че госпожата няма нищо против сама да си пазарува, сама да поставя на мястото му всеки квартален простак, имал наглостта да й прави мръсни предложения, сама да се изправя срещу местните женища, когато я наобиколят някъде по Викус Патриции, за да й заявят за сетен път в лицето, че й е време да си върви в Палатина, където й е мястото. Колкото до господина — в това вече никой не се съмняваше, — оказваше се, че е мъж на място: за нищо не се ядосва, на никого не се кара, интересува се от всичко, което съседите искат да споделят с него, независимо към коя обществена прослойка принадлежат, услужва, с каквото може, на всеки, който иска да си напише завещанието, да сключи заем или да си потърси работа.

Много скоро Цезар и Аврелия си спечелиха всеобщо уважение. С времето хората в квартала дори щяха да ги заобикнат. Вярно, че много от качествата им бяха нови за средата, в която попадаха — така например те продължаваха да държат на това никой да не си бърка носа в работата им, както те не се бъркаха в работата на другите; никога не се оплакваха, за никого не казваха лоша дума, но най-вече с нищо не даваха вид, че се смятат за по-висшестоящи от съседите си. Всеки, който ги заговореше, можеше да е сигурен, че ще му отговорят с усмивка, искрен интерес и съчувствие.

Първоначално гледаха на тази куртоазия у двамата младежи като на чиста проба лицемерие, но с месеците и годините, прекарани в съседство, жителите на околните улици започваха да разбират, че Цезар и Аврелия са точно такива, каквито искат и другите да ги познават.

За Аврелия беше много по-важно как ще я приемат в квартала, отколкото за Цезар, защото именно тя прекарваше живота си в Субура, тя беше собственичка на голяма инсула, в която живееха много и всякакви наематели. В началото не й беше никак лесно, но едва когато Цезар напусна Рим и тръгна на война, Аврелия разбра причината за трудностите. В началото тя си обясняваше всичко с чуждата среда и липсата на опит. Търговските агенти, от които беше купила инсулата, й предложиха услугите си да събират от нейно име наемите и ако се наложи, да се разправят вместо нея с опърничавите наематели. Цезар беше сметнал, че предложението си струва, и послушната му съпруга се беше съгласила. Без да разбере почти несъзнателното послание, което му беше пратила Аврелия в една своя реплика само месец след нанасянето им:

— Наемателите ни са такава сбирщина, че не мога да го повярвам — беше рекла тя един ден развълнувано, забравяйки, че във всичко трябва да бъде невъзмутима.

Цезар подметна леко подигравателно:

— Пъстра картинка?

— Ами на последните два етажа живеят предимно освобожденци — най-вече гърци, — които едва свързват двата края и все тичат подир някогашните си господари. Всички до един са с ей такива дебели бръчки по челото от постоянните притеснения и повечето си имат приятели мъже вместо жени или момичета. По-надолу можеш да откриеш всякакви: тепавичар със семейството си, римлянин; грънчар със семейството си, римлянин; овчар със семейството си… Минавало ли ти е някога през ума, че в Рим има овчари? Пазел овцете в Кампус Ланатариус, докато животните чакали да бъдат продадени на колачите — любопитно нали? Попитах го защо тогава не се премести по-близо до местоработата си, но той каза, че двамата с жена си били родом от Субура и не могли дори да си помислят да живеят другаде; при това нямал нищо против дългото ходене — разправяше Аврелия и се вживяваше все повече и повече.

Но Цезар се намуси.

— Не бих искал да изглеждам сноб, Аврелия, но все пак не съм сигурен дали е подходящо да влизаш в разговори с наемателите си. Все пак ти си съпруга на един Юлий и трябва да следваш известни принципи на поведение. Знам, че не трябва да се държим надменно или нелюбезно със съседите си, нито да се държим с тях, сякаш са ни напълно безразлични, но все пак аз скоро заминавам задълго и не искам жена ми да се сприятелява с непознати. Трябва да поддържаш известна дистанция от хората, които са ти клиенти. Затова приех на драго сърце предложението на агентите да се погрижат за събирането на наемите.

Погледът на Аврелия помръкна, като разбра каква глупост е извършила.

— Съжалявам, Гай Юлий. Дори и не помислих. Е, наистина, не съм си позволила кой знае каква фамилиарност; просто си рекох, че ще е интересно да знаем с какво се занимават наемателите в къщата ни.

— Разбира се, че ще е интересно — на свой ред се почувства виновен Цезар, задето така беше срязал жена си. — Разкажи ми и за останалите.