Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

— Бойорикс е мъртъв — усмихваше се доволно и Сула. — Всичко свърши, Гай Марий. Наистина свърши.

— Ами жена ти и детето, Квинт Серторий? — сепна се изведнъж Марий.

— В безопасност са.

— Много добре! — Марий огледа всички присъстващи в палатката на главнокомандващия. Още малко и щеше да ги разцелува от щастие. — Кой иска пръв да занесе вестта за нашата победа в Рим?

Мнозина с готовност изявиха желание. Останалите офицери и центуриони си замълчаха, но само по израженията им човек добре разбираше, че и на тях им се иска да получат тази задача. Марий започна да ги оглежда един по един, докато най-накрая очите му се спряха на онзи, когото вече си бе избрал.

— Гай Юлий — рече той, — теб ще те натоварим с тази работа. Едно, че си мой квестор, но и по други причини, от дипломатическо естество. Ти въплъщаваш в себе си цялото ни висше командване. Ние трябва да останем в Италийска Галия, докато не се уверим, че е напълно прочистена от враговете ни. Но ти си шурей и на Луций Корнелий, и на мен; в жилите на нашите деца тече кръвта на твоя баща. А пък Квинт Лутаций по рождение ти се пада първи братовчед. Така че какво по-уместно от това един Юлий Цезар да отнесе в Рим новината за нашата победа? — Марий отново изгледа всички присъстващи. — Право ли е?

— Право е — съгласиха се всички в един глас.

— Друго си е да влезеш така триумфално в Сената — радваше се Аврелия, без да сваля очи от лицето на Цезар; потъмнял от слънцето и ветровете, той вече беше истински зрял мъж! — Сега дори си мисля, че цензорите постъпиха добре, като решиха да те приемат в Сената едва след като изкараш службата си при Гай Марий.

Цезар още не можеше да си намери място от радост и възторг и преживяше сладките мигове на славата, когато беше подал Мариевото писмо на Принцепс Сенатус и бе видял с очите си как римският Сенат приема новината за окончателното премахване на германската опасност. То не бяха ръкопляскания, не бяха викове… Тук сенаторите затанцуваха, там заплакаха от вълнение; Гай Сервилий Главция, най-висш в колегията на трибуните, хукна като полудял, както си е в сенаторската тога, за да закрещи от рострата пред всички чакащи на Форума, че Гай Марий е победил; височайши особи като Метел Нумидик и Ахенобарб Понтифекс Максимус си стискаха по мъжки ръцете, опитвайки се да прикрият с тържествените си физиономии вълнението, което ги душеше отвътре.

— Това е добър знак — каза Цезар на жена си; и той също не можеше да откъсне поглед от нея, изпаднал в ням захлас. Колко красива беше Аврелия, колко слабо й се бяха отразили четирите години живот в Субура и задълженията на хазяйка.

— Някой ден ще станеш консул — мечтаеше на глас Аврелия. — Всеки, който си спомня за битката при Верцела, ще се сети, че тъкмо ти донесе в Рим вестта за победата.

— Едва ли — съмняваше се той. — Всички ще си мислят единствено за Гай Марий.

— За Гай Марий и за теб — настояваше жена му. — Нали твоето лице видяха всички пред Сената? Нали ти беше неговият квестор?

Цезар въздъхна, сви се малко на кушетката и потупа празното място до себе си.

— Ела тук — рече той на Аврелия.

Аврелия, която дотогава беше седяла на малкото си столче срещу него, инстинктивно се обърна към вратата на триклиния.

— Гай Юлий! — още малко и щеше да се възмути тя от подобно предложение.

— Сами сме, мила, а пък аз не съм дотам превзет, че още първата вечер у дома да оставя жена си чак от другата страна на масата. — И той отново потупа свободния край на кушетката. — Тук, жено! Веднага!

Когато младата двойка се установи да живее в Субура, пристигането й се превърна в истинско събитие, което нямаше как да не прикове вниманието на целия квартал. В радиус от поне няколко пресечки нямаше човек, който да не проявява в една или друга степен любопитство, кои ли ще са тези благородници, които ще живеят в Субура. Аристократи наемодатели всеки беше виждал, но за пръв път един истински патриций, богаташ в очите на местните бедняци, щеше да се нанася сред градската измет. Гай Юлий Цезар и жена му се оказваха наистина редки птици, затова и какви ли не клюки плъзваха за тях. Субура можеше да е по размери огромен град, но жителите му бяха със селска жилка и за тях си оставаше най-любимо забавление да обсъждат съседите, особено ако представляват такава сензация.

Всички единодушно предричаха, че младите няма да издържат дълго в квартала. Субура беше място, където човек скоро забравяше и претенции, и самочувствие, за да разбере какво представлява наистина в очите на другите. А един аристократ си оставаше човек от Палатина и мястото му не беше тук. Какви истерии щяха да обземат младата госпожа! Как щеше да се ядосва за щяло и нещяло младият господин! Ха-ха! И най-накрая щяха да си отидат. Така говореха хората в Субура и чакаха предвижданията им да се сбъднат.