Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

Все пак продължаваше да живее с чувството, че дори без чужда помощ те, кимврите — най-многобройният народ сред преселниците — биха могли да завземат Италия. Но само ако успееше да убеди сънародниците си, че най-важното в момента е пълното единство и налагането на строга самодисциплина.

През цялата зима след битката при Аква Секстия той си мълчеше, защото знаеше, че ще може да вразуми хората си едва когато им омръзне да тъпчат на едно и също място или когато изядат и последното зърно пшеница в областта. Понеже германите никога не се бяха научили да обработват земята, втората възможност беше твърде вероятна, но пък и никъде по време на скитанията си Бойорикс не беше виждал друга толкова плодородна и богата земя — земя, която може спокойно да изхрани четиристотин изгладнели гърла и да остане нещо и след тях. Ако Транспаданска Галия наистина беше римска, тогава нищо чудно, че римляните са толкова богати. За разлика от Дългокоса Галия тук нямаше гъсти и непроходими гори; срещаха се само добре поддържани дъбови насаждения, колкото да има жълъди за хилядите прасета, които зимно време биваха пускани на свобода да си търсят сами храната. Останалата част от земята се обработваше: близо до реката, където земята беше доста размекната и неудобна за оране, се отглеждаше просо; на север, където пръстта беше по-рохка — пшеница; навсякъде се виждаха засадени фасул и леща, вълчи боб и грах. Дори тази година, когато много от стопаните, подплашени от идващите варвари, бяха напуснали земите си още напролет, реколтата беше добра и изпопадалите в угарта зърна пак щяха да покълнат.

Това, което Бойорикс не можеше да разбере, беше географският строеж на Италия. Ако знаеше какво го чака по на юг, нищо чудно да беше избрал именно Транспаданска Галия за нова родина на народа си; а ако беше го сторил, не беше изключено Рим на драго сърце да му позволи да се засели в областта, която тъй и тъй не се считаше за жизненоважна за римските интереси, пък и населението й беше предимно келтско. Защото именно географският строеж на Италия превръщаше долината на Пад в труднодостъпна земя и заради това практически неизползваема за Рим и областите на юг из полуострова. Всички реки в Италия течаха от изток на запад или от запад на изток, а и дългата планинска верига на Апенините допълнително разделяше полуострова, отворен към Лигурийския залив, от Италийска Галия, отворена към Адриатическо море. В действителност Италийска Галия беше напълно отделена от същинска Италия, при това сама се разделяше на две части — Транспаданска и Циспаданска — на север и на юг от Пад.

Както и да е. С началото на лятото Бойорикс се захвана да напомня на сънародниците си, че първоначалната им цел е била същинска Италия, и за това му помагаше най-вече все по-трудното намиране на храна в Галия. Вярно, че много от културите се бяха раззеленили наново, но класовете бяха по-нарядко, стъблата им — по-къси, а и семенниците им никакви ги нямаше. Прасетата, които си бяха умни животни, при това самостоятелни, скоро се научиха, че за да запазят числеността си, най-добре ще е да се изгубят от очите на хората, и го сториха със завиден успех; половин милион глави добитък, които кимврите бяха водили със себе си, сами се бяха обрекли на глад, след като за няколко месеца бяха изпотъпкали цялата зеленина, която можеше да ги изхрани.

Беше време кимврите да продължават по пътя си. Когато Бойорикс тръгна да търси тановете си и да ги подканва да тръгват, те на свой ред започнаха да обикалят хората си и да ги викат отново на поход. В началото на юни добитъкът отново беше впрегнат в колите, конете бяха прикоткани при стопаните и керванът беше готов за път. Кимврите, обединили се отново в обща маса, се насочиха на запад, вървейки обратно на течението на голямата река с мисълта да посетят по-силно романизираните райони на Италийска Галия, а именно земите около големия град Плаценция.

А в Плаценция чакаше римската армия, наброяваща петдесет и четири хиляди души. Марий великодушно беше дал два от легионите си на Маний Аквилий, за да отиде с тях в Сицилия още в началото на годината и да свърши веднъж завинаги с робския цар Атенион; а пък поражението на тевтоните беше толкова пълно, че никой не виждаше смисъл да се държат гарнизони в Трансалпийска Галия.

Ситуацията имаше с какво да прилича на онова абсурдно положение, създало се при Араузио; пак главнокомандващият беше нов човек, а вторият след него — аристократ до мозъка на костите си. С тази разлика, че между Гай Марий и Гней Малий Максим нямаше нищо общо; не беше Гай Марий новият човек, който щеше да се остави на Катул Цезар да му се опъва. Проконсулът чакаше от него заповеди какво да прави, къде и кога да го прави, а само Марий можеше да знае защо изобщо го прави. Единственото, което се искаше от Катул, беше да се подчинява, а той добре си даваше сметка какво го чака, ако откаже — Гай Марий се беше показал достатъчно нетактичен да му го заяви в лицето: